„АВГУСТ, СЛЕДОБЕДЪТ НА  СВЕТА“ Георги Господинов, препрочетен през поезията от Мирела Иванова и Михаил Неделчев

0
948

Отново сме в Литературния салон на Румяна Теслакова.


В днешното индивидуалистично и разделно време, в което  общностите съществуват сякаш  само за да воюват по между си и ги няма местата, където пишещите общуват и обменят мисли и идеи, сякаш е изчезнала самата потребност оттова, видната журналиска и дългогодишен ръководител на българската  редакция на Дойче Веле, Румяна Теслакова успява да създаде едно такова спасително островче, каквито са нейните литературни салони. И се случва това чудо, в атмосфера на  уважение и добронамереност да се събират автори, да разговарят по между си за творчеството, своето и на другите, сваляйки защитните си маски и разкривайки  истинското си лице. В такава обстановка да слушаш Георги Господинов как навърззва своите истории – писаните и ненаписаните, прескачайки напред назад във времето, от поезията в прозата, от лично преживяното в поетично сътвореното, е все едно да попаднеш в механизма на самото сътворяване на специфичния стил и жанр на писателя.

Мирела Иванова:

За първи път се взрях в стихотворенията на Георги Господинов след като присъствах на едно от представленията на Литературния театър, който те с Пламен Дойнов изнасяха в Студентския дом. Бомбета, патоси,  дързости, суров черен дроб и други атрибути от златните години на поетичното разкрепостяване и разцвет, 90-те белязаха не просто езика, но и смисъла на поезията. Разшириха до неузнаваемост нейната свобода и територии на експеримента, умножиха устрема ѝ да разбие на пух и прах клишета и догми. Както винаги се случва в подобна масова неистовост, мнозина бяха звани, но малцина призвани. Жоро несъмнено остана сред малцината, надарени,  посветени, и озарени от думите сред призваните. Разгърна своите лапидарни опити и ги възвиси до „Черешата на един народ“-поетична книга, много четена, преиздавана многократно, бих я нарекла знакова или манифестна дори. Тъкмо от „Черешата“ прорастнаха измеренията на понататъшният  му литературен свят, населен с лични митологии, впечактляващ автентизъм, модерна почтителност към  българската поетична традиция и интелектуални  сантименти към културното наследсво на човечеството. Георги се зае да разсажда своите стихотворения насред разнородни и добре премислени и култивирани почви. Лични истории, значими концепции ,  любовни и нелюбовни иронии, облетяни от мухи и спомени, облъхнати от абсурдите на една много плътна тъга.
Още там са омесени дядовите ниви с полята на Венеция, епиграфите с кръчмарски мъдрости и премъдростите на Мето от Строителни войски, обично обърнатите наопаки и естествено вградени стихове от Вазов, Яворов, Вацаров. Преобразени са любимите поетики от символистите до Вутимски и Геров, Константин Павлов и все поради личната почит и пристрастие, и все поради досътворяването на поетичния свят, който продължава в „Писма до Гаустин“ и се протяга протяжно из неделите на света винаги разпознаваем, уникален, своечужд…
Говоря за поезията, но без да скривам, че теми, персони, мухи,  истории, идеи прехвърчат и взаимно се допълват и доразгръщат и в прозата на Жоро.
Какво още обаче заема видимо, осезаемо място в поезията му?
Несъмнено –Градовете.
Но не градовете като урбанистично послание. А като атмосфера, мистика, дух. Градове, прочетени през случки и символи, мержелеещи се из прочита на паметта или на настоящето заселени с откривателски думи. Най-любимото ми градско стихотворение е  „Боже на Берлин“. Трябва да сме слепи, за да не забележим, че в градовете на Георги най-често е есен. Листата падат неутешимо, гният невъзвратимо и наближава зимата, когато следобедите на света ще стаават все по- кратки…

Иамам и още много любими стихотворения. Сега докато си ги препрочитах, си помислих, че най-любимите ми са стъпили върху четири капитела. Емпиричен опит, интелектуален опит, премерена претенция и красива простота. Е, ясно е, че се изисква много специална дарба на литератор, за да създадеш върху тази еклектична основа здрав поетичен градеж, който да вълнува, напряга, разплаква, разсмива, стъписва преизпълва.

Георги Господинов:

 Човек тук много рядко получава хубави думи от друг поет или писател. И то, което чух, от Мирела наистина ме развълнува..И понеже тука идеята е да си разказваме разни неща сега ми хрумва, че с Мирела освен че сме пътували много, Мирела беше много важна за нас с Бойко( Пенчев), когато правеха „Петък 13“ и когато ние с Петър правехме „Тела и текстове“. Там наистина имаше черен дроб суров  и разни други неща. Трябваше ми език, защото имах едно стихотворение за „Език свещен“. Език на немите, на тези, преди нас, а нямаше езици и взехме черен дроб суров..
Но Мирела и Бойко бяха преди нас..
В някаква степен българската литература има едно такова много естествено продължение, много естествени връзки. И за мене това  е много важно, затова аз не обичам много скандалите не по лични причини, а защото нарушават  някаква естествена връзка . Както се казва, нашето бъдеще за добро или лошо е е по-скоро литературно-историческо. Нали  след много време  някой ще разгърне някакви вестници и може би ще прочете стихотворенията на Мирела,  моите на други поети,  и ще открие, че те си говорят по между си. Това е. И аз мисля, че те наистина си говорят.
А пък за градовете и за Берлин това са ни общи любови.. И понеже Мирела спомена за Венеция,  от „Черешата“ а историята на това стихотворение е следната.
Първият път, когато излязох изобщо от България, бях на 21 години и попаднах точно във Венеция поради някакъв конкурс.  Знаете, за човек който не е бил, то това е друг град. Три нощи не спах.  Връщам се и отивам на село при дядо и му разправям за Венеция, а той не се впечатли.  И аз написах едно стихотворение, то  влезе в „Черешата на един народ“, която всъщност е посветена на дядо ми. И той се казва Георги Господинов. Подарих му книгата, но минава месец, два, три, той нищо не казва. Аз вече съм в София, но се прибирам след време и се повтаря тази случка по друг начин, която е много типична при Вапцаров, който като написва „Моторни песни“, праща на майка си книгата, а  майка му не му отговаря  нищо. И той пише едно писмо, много известно, в което уж с ирония пише „пусти боройци я книга издадох а те нема да кажат харесува ли им или не чини колко лугн’е у кал.“ И майка му тогава пише един ужасен отговор . „Да, написал  си хубава книга, ама можеше по-добре. Ама пиши, давай нататъка.“. Общо взето млад поет отива при стар и старият го тупа по рамото и казва „Добре, добре“. Или както Радевски казва на Вапцаров- „ А бе, ти си гледай там партийната работа и поезия ще пишеш, има време..“

Не е такъв случая разбира се с дядо ми. По-различен е. Но става дума за това, как ни четат родителите. Те четат по различен начин. Малко  през лупата на сълзата.
Когато издавах Естествен роман и я подарих на майка ми, и тя след един месец се обажда и вика: „Ама ти защо не си ми ги разказвал всички тия неща?“
Та, връщам се към началната история, като подарих на дядо ми и питам е, к’во стана, хареса ли ти,  на теб е посветена.. И той каза нещо, което съм запомнил завинаги.  Каза:
„Нищо не разбрах. Чета и плача. Чета и плача.“
Всъщност, разбрал е всичко.

Зелените поля на Венеция
на дядо

Какво ще ѝ захвалваш на Венеция
Венеция е зле скроена работа
ти дума не обели за полята й
водата казваш бол ще ги залее
а зле откъм земята сиромаси
аз четох междувпрочем че потъвала
у нас пък суша кладенецът зяпа
не я е свършил Оня като хората
Тук дядо вижда в чашата мушица
мухата е сравнена със Венеция
че мокра омърлушена и прочие
Тук се намесва баба ми с лисицата
и киселото грозде
Тук аз отпивам гроздето не киселù
опровержително е сладко
Тук малко ми е мъчно за Венеция
звадена със вилица от чашата
и просната да съхне сред зелените
квадрати на покривката
Зелените поля на моя дом

-Не е вярно, не съм престанал да пиша стихотворения. Имам и писани по време на пандемията „Какво прави светът докато чака да свърши“  се казва едното. Никога не съм спирал да пиша стихотворения. И в някаква степен се чувствам малко като контрабандист на поезия в романите.  В романите си личи че има много опит от поезията. Поезията дава особен ритъм. За мен няма особено голяма жанрова разлика. Скоро ми попадна една рецензия на Светлозар Игов, който беше и написал рецензия за първата ми книжка „Лапидариум“, тя е тънка като клечка за зъби и имам две  истории с нея. Трябва да се споменават хора, които помагат на други хора.  На Южна пролет   бяхме жури с Иван Цанев.  Бил съм на 21, втори курс  иИван Цанев само го знаех като име. И отиваме там с Бойко Пенчев, който имаше също стихосбирка и по време на обсъждането предния ден някакви млади поети   си говорят с Иван ЦАнев, а ние нито си говорим с Иван Цанев, нито с някой от журито и си казахме, ами тук нас никой не ни познава, няма какво да седим до другия ден за награждаването, я да си хващаме автобуса.. И тръгнахме към автогарата. Но някой ни настигна  от журито и вика, чакайте, чакайте. Мисля Елка Трайкова. И на другия ден разделиха наградата на Южна пролет на две. Между мен и Бойко Пенчев. Но наградата беше някакви пари, да речем 200 лева и Пегас. На мен ми се падна Пегасът, на Бойко му се паднаха парите. И двамата бяхме недоволни. След време казвам е, Бойко, ти поне взе парите, а той казва „е да де, ама Пегаса остана, а парите свършиха“.Та, искам да кажа, че Иван Цанев беше първият, който обърна внимание на тази книжка, след това Иван Игов, Иван Теофилов и един човек, който го няма вече, Иван Методиев.  Занесох му стихотворения в „Сптември“, и понеже са такива кратки, харесаха му, седнахме да пием, както съм чел че правят поетите, покани ме в този ресторант на „Раковски“ -Прага или Будпеща,пихме по един малък коняк и това за един човек на двайсет и една беше много важно.

Бог е червен, напращял и завършен.
Бог е домат.
Няма нищо обидно в това
и за двамата.

-Това бяха някакви много кратки неща, които помня, пишех на гърба на някакви билетчета, етикети, хвърчащи листа.. Първа книга. Единствената книга на едно издателство, което не издаде никога нищо друго. Едно ямболско издателство. От тези първите след 89-а, то издаваше вестник, а вестникът се казваше „Живот и пари“.   „Модус Тодор  Стоянов“ издаде тази книга 91-а в огромен тираж,3000, защото не знаеше как се издават книги,на хартия, обработена с парафин. След това издателят дойде при мен и вика „Трябва да ти кажа нещо. Тази хартия като е обработвана с парафин, след няколко години ще изчезна буквите.“ И те избеляват и изчезват.  Избеляват и изчезват.

А ние в двора на Университета с жена ми, която тогава беше студентка, продавахме  книгата за 5,90.

Четиримата и „ Смъртта на Кръга мисъл“

-Бяхме решили да направим една Българска антология. Където всеки от нас четиримата (Бойко Пенчев, Пламен дойнов, Йордан Ефимов )да напише стихотворение от други български поети  от Геров насам. Това, разбира се беше реплика към„Нашата поезия от Вазова насам“ на Дебелянов и Подвързачов, която излиза през 1910 година. Нали знаете, че в българската литература първата Антология е всъщност фейк антология „На острова на блажените.“ Която излиза месец преди истинската антология на Дбелянов и Подвързачов. И ние решихме да направим нещо такова ,  да напишем от името на българските поети ог Найден Геров насам техни сихотворения. Разпознаваеми.  И по тоя повод всички се обидиха. Тия, които бяха вътре, защото казаха : „Вие ни  пародирате“ и тия, които бяха отвън, защото казаха“А защо не нас?“

Тук Мирела припомня Радой Ралин, който казвал-„Който не е в тая антология, загубен  е.“
Междувременно се появява самият професор Михаил Неделчев. След лутане и объркване по пътищата. Идва, изважда от торбата си наръч  книги и   дискове с музика,  специално на Филип Глас, защото е слушал   „Моят плейлист“ –предаване, в което Георги Господинов разказва   което говори за  любимата си музика, за интимната връзка с писането и творчеството . Прекрасно предаване.

проф.Михаил Неделчев:
-Четох в една малка книжка на Албена Хранова, която е посветена на Георги Господинов, че  ѝ напомняли на Болерото на Равел стилистичните хватки  наГеорги Господинов. Разбира се това е общо и бегло. Това нещо в езикознанието и не само, се нарича репетативни структури. Тоест структури на повторителността. Ако пуснем изпълненията на пиано на Филип Глас, ще се види за какво става въпрос. По начало повторителността действително е нещо много характерно за Георги Господинов. Някои зложелатели го обвиняват, че той пише все еда и съща книга. Че си повтаря темите, мотивите, че се връща все към 1968-а година, че се връща назад.  Това, разбира се, е напълно неоснователно. Ако направим едно сравнение да кажем по начина, по който гради своите романи големият писател Владимир Зарев, при когото няма репетативност. Нама спиране и заглеждане в думата. В романовия повествувателен поток стилисичнитеотделни елементи са завихрени в този поток. При Георги господинове точно обратната  повествувателна техника. При него има спиране при мотива, спиране при думата, любуване на думата, оглеждане на думата отвсякъе.  По начало това е белетристика, а и не само, това е литература, при която ключовите думи, трябва да бъдат наречени с някакво друго име. Те са изключително важни. Те държат корпуса на повествуванието на целия текст. Всъщност, това нещо Георги Господинов го гради още от първите си книги. Аз съм донесъл част от тях  Тука са и първите му стихосбирки. Ето я  „Лапидариум-прекрасна, крайно лаконична книжка. Но, всъщност почва и с двете антологични книги, които направиха Четворката от „Литературен вестник“- „Нашата поезия от Герова насам“ и „Българска христоматия“ И двете книги играят с прочути книги:  едната е Христоматията на Вазов и Константин Величков от 1884-а, а другата е на Дебелянов и Подвързачов от 1910-а. Разбира се, нашите приятели играят по постмодерному. Тоест дори съчиниха нов жанр. Оказа се, че този нов жанр са го съчинили по едно и също време с големия руски ритературовед Леонид Баткин през 1994-а, буквално в същата година. Този термин е парапародия. Парапародия,  на което може би Георги Господивов  дава най-доброто определение-около пародията, около текста, оттатък, отвъд  пародията.

Тоест, тази взаимосвързаност, това преминаване от текст в текст от книга в книга, освен това тази конвергенция между поезия и проза, която е също абсолютно характерна за цялото творчество на Георги Господинов.  Ето в „Писма до Гаустин“- в нея има и стихотворения и писма, едно съчетание на поезия и проза. Тази конвергенция можем да я намерим навсякъде. Естествено  една голяма част от публиката е вгледана най-вече в романите му.
Романите на Георги Господинов много трудно могат да бъдат разбрани извън целия този контекст на неговото творчество. Тоест, романите могат да бъдат мислени точно в тези сложни връзки със стихотворения, с разкази.
И тука, разбира се, едно от централните свързващи звена на различните текстове, това е фигурата на Гаустин. Фигурата на Гаустин е много трудно да се проследи къде точно се появява.

Георги Господинов:
-Мога да кажа къде, ако ми позволиш. В един епиграф от „Чрешата на един народ“ : „От жената съчинен е трубадура мога да повторя, тя е съчинила съчинителя.“ !3-и век Гаустин от Тарот. И един ден пред Народната библиотека излиза професор Богданов вижда ме и ми казва, „А бе, цял следобед търся този Гаустин от 13-и век“

 

Михаил Неделчев:
-Тоест, този Гаустин е, може да се каже двойник, алтерего, персонаж, който непрекъснато съпътства Георги Господинов. Има пет шест текста, в които се казва така: „дали той мен ме пише или аз него го пиша“. Този мотив кой кого пише, кой кого измисля, дали Г.Г. е измислил  Гаустин или  Гаустин е измислил Г.Г?  Разбира се тази игра с идентичността е също така нещо централно, нещо основно за постмодерната литература. Самият Георги Господинов не трябва да бъде схващан  в като реалната биографическа личност Георги Господинов. Той е условен образ.

-(реплика) Кажи го на майка му, „Ти тия работи що не ми ги казваш?“

– Георги Господинов има тази способност да поражда езикови пластове.
„Естествен роман“  беше определен като фацетъчен роман. Тва означава фрагментарно, сложно съчетаване на фрагменти, преплитане на повествователни потоци, най-общо казано. Някои зложелатели на Георги Господинов като четат неговите романи казват, това са някакви фрагменти.  Разбира се, единството на неговите романи е в един друг тип съчетаване   на тези различни фрагрменти. Не че той не може да напише цялостен разказ последователен, но той просто твори в друга насока. Това започна с „Естествен роман“, продължи с „Физика на тъгата“ както и „Времеубежище“.  Това, което беше като експеримент в „Естествен роман“ се превърна в определена творческа практика.
Така че в тези романи има ключови думи, ключови образи, които преминават от текст във текста и от роман в романа. Такава естествено е фигурата на Минотавъра. Минотавъра,  който  съм Аз, пишещият, или Минотавърът ме измисля, или Минотавърът го срещам непрекъснато, Минотавърът живее в лабиинта, Лабиринта е подземие, Аз, Г.Г. живея в подземие и оттам гледам още като дете преминаващите,  и после отивам във подземие-бомбоубежище, Времеубежище е измислено от бомбоубежище …

Всички тези теми непрекъснато минават от книга в книга. Но при всяко минаване от книга в книга,  е вече нещо по-различно,  обогатено. То е обогатено, защото е включено вече в най-различни други повествувания. Включително разбира се, темата за Апокалипсиса. Знаем, Георги Господинов имаше и театрални представления . По съвсем различен начин звучи дори Сляпата Вайша в различните контексти. Синдрома Вайша.  Като диагноза. Всичко това в нов контекст звучи по различен начин. Висичко това трябва да се мисли и да се чете през цялостния контекст на творчеството на Георги Господинов. Много по-добре се разбират всички тези неща,  много по-добре звучат когато видиш как едни и същи теми преминават от поезията в белетристика, от къс разказ или есеистичен фрагмент в романовата структура.  Искам да посоча някои много важни текстове като Любовният заек.

Особено важни в цялото творчество та Георги Господинов са годините. Годишнините. Възловата, най-важната, която цепи цялото му творчество на две и го разполовява е 1-и септември 1939 година. Между другото има един Златорожки цикъл  от септеври 1939 година- стихотворения в сп. „ Златорог“ на Никола Фурнарнаджиев  за  насръхналия Берлин. Големият на наш историк на македонодринските борби,   Христо Силянов, когато научава за нападението на Германия над Полша получава удар и умира. Тоест, светът от вчера  (Стефан Цвайг) е разполовен. На Светът от вчера и следващия  свят. Като в следващия  свят се завихрят апокалиптичните времена. Има едно ускорение на апокалиптичността.
Самата книга „Времеубежище“ се опитва да събере  времената. Всички времена, чрез индивидуални разкази, национални повествувания повествувания на градове.. . Включително има един общоевропейски референдум, който трябва да определи кои времена предпочитат европейците. 80-те  Сърцевината на този роман е опитът да се съберат времената. Тези разбишкани, разполовени, разделени с някакви злобни хиатуси вклинени в тях.  Хиатусите, процепите са нещо основно, пропаданията пукнатините.  Литературоведите често ги прескачат, замазват ги. А обикновено след тези големи хиатуси самите литератури се променят радикално.  Променят се цели жанрови системи. Променя се маниера на повествувание, най-малкото е, че се въоръжава литературата с някакви нови техники. Сменят се основни тематики. Това са различни литератури направо. Тоест, цялото творчество на Георги Господинов има съзнанието за тези хиатуси. Тоест, в някаква голяма степен той е посветил своето творчество на тези процепи, на хиатусите, на това, което разделя на това, което противопоставя, на това, което сменя парадигмите.  Самите композиции на романите му представят тази хиатусност ана света. Самите постройки на романите. Тоест, това е превърнато в централен проблем. Аз имам голямо пристрастие към тази  проблематика. Разцепеността на света, тези разцепености на времената.

„ От думи сме направени и в думи ще се превърнем. Тъй учеше Гаустин А Господ се пулеше насреща му.“

Август. Следобедът на света.

Любовният заек

Ще се върна след малко, каза,
и остави вратата отворена.
Вечерта беше специална за нас,
върху печката къкреше заек,
беше нарязала лук, кръгчета моркови
и скилидки чесън.
Не си взе връхната дреха,
не сложи червило, не питах
къде отива.
Тя е такава.
Никога не е имала точна представа
за времето, закъснява за срещи, просто
така каза онази вечер –
Ще се върна след малко,
и дори не затвори вратата.
Шест години след тази вечер
я срещам на друга улица,
и ми се струва уплашена,
като някой, който се сеща,
че е забравил ютията включена
или нещо такова…
Изключи ли печката, пита тя.
Още не съм, казвам,
тези зайци са доста жилави.

Коментари

comments