„Ерата на паниката“-  Андрей Велков отново в битка със злото и корупцията.

0
1965

Разговор с автора за новата му книга, за героите и антигероите на нашето време и за непогребаните мечти.

Какво може да накара един политолог да пропише, смятате ли, че разказването на истории може да изиграе роля и на социална терапия?

-Не смятам, че моето или нечие друго университетско образование има някаква връзка с прописването. Относно разказването на истории като социална терапия – определено, това е една от най-старите ѝ форми. Навярно още от времената, когато нашите предшественици са седели около огъня в някоя пещера и са се опитвали да си обяснят света наоколо. Ние, всъщност, не сме много по-различни от тях, просто имаме повече опит и повече играчки.

Жанрът, в който  поднасяте своите истории е микс от фантастика, митология, съвременна поп култура, някои го определят като съвременен магически реализъм,  в каква степен  този Ваш уникален жанр е адекватен   на реалността, в която живеем?

-Може би адекватността на моя боен литературен стил може да бъде обяснена с факта, че в „Ерата на паниката“, а всъщност и в предишните ми три романа, без компромиси правя дисекция на реалността, която обитаваме и посочвам доста нейни проблеми, което несъмнено се харесва на читателите – и заради сюжета, и заради езика, и заради факта, че нямам никакви скрупули или страх.

Всъщност се обърнах към специалист (Александър Попов от „Шадоуденс“), който определи жанра на „Ерата“ като турбореализъм. Този жанр е възникнал през 90-те години на миналия век и най-ярък негов представител е Виктор Пелевин.

– Казвате, че понякога въображението Ви се отключва от някаква ежедневна случка, как я разпознавате, кога си казвате – а, ето това е история, която си заслужава?

-Въображението ми дори и за секунда не е било заключвано. Просто понякога превключва на много по-високи от обичайните обороти и тогава започват да се раждат историите. Това ми се случва постоянно и ежечасно ми хрумват сюжети, които си заслужават. За съжаление времето ми да ги разказвам е твърде ограничено и много си остават само на идейно равнище, заключени в някое подземие в съзнанието ми.

– Всъщност, проблемите, с които не се справяме,  май са в основата на творбите ви.  Ако демитологизираме Вашите сюжети , кое е реалното зло, Алфите на всичките ни нерешени проблеми, с какво поредните властелини на съзнанието ни продължават да ни държат в подчинено стадо, от енергията на чиито страхове се хранят? В какво днес да разпознаваме проявите им  в ежедневието : на жестокостта, безразличието, глупостта?

-Демитологизирането на сюжета на „Ерата на паниката“ ще доведе до напълно правилния извод, че книгата всъщност изобличава редица (ако не и всички) обществени проблеми, ползвайки алегории и сатира и обяснявайки си света чрез една напълно измислена (надявам се силно), история.

Ще отговоря, но без да влизам в детайли, защото всячески избягвам спойлерите – един народ (стадо) се управлява много по-лесно, когато бъде целенасочено държан в невежество и когато възможността му за развитие бива ограничена насилствено. След това е лесно да процъфтяват корупцията, грубостта, глупостта, грозотата и липсата на морал. И това рефлектира върху абсолютно всичко.

– Как да  потърсим и открием силата в себе си, за да се освободим от Потока в който сме впримчени?

-В този въпрос пак има препратка към книгата и съответно ще отговаря по-неконкретно, защото на повечето хора тепърва предстои да я прочетат – първата стъпка към решаването на един проблем е осъзнаването на факта, че този проблем съществува. Всичко друго след това е въпрос на воля, разум и логистика.

– Казвате, че сте писали романа преди пандемията, но сегашната ситуация сякаш е продължение или илюстрация на книгата. С други думи   в  Ерата на паниката  ли сме и какво е спасението ?

-За да се разбере какво е ерата на паниката, ще се наложи да се прочете самата книга. Отговорът се намира в самия ѝ край. Също така искам да стане  ясно, без, естествено, по никакъв начин да омаловажавам въздействието на този ужасен вирус, че човечеството има много повече и много по-комплексни проблеми за решаване. Съответно текущата ситуация по никакъв начин не е нито илюстрация, нито продължение на книгата. Относно какво е спасението – нямам представа, защото съм разказвач на истории, а не спасител.

– Ако отнесем малко сюжета към политическа ситуация, в която се намираме например, какъв трябва да бъде изборът ни на герои, които биха се справили със Злото-Корупция?

-Нека в случая дори много да отнесем сюжета към текущата политическата ситуация. Няколкото служебни министри, които се отличават толкова ярко на общия фон, са категоричния избор за начина, по който трябва да бъде намерено решение в битката със злото и корупцията. Това е стъпка в правилната посока, точно такива герои ни трябват.

Разменям хиляда бойковци и други подобни (те са всъщност еднакви) за един Кирил Петков.
Защо ли обаче нещо ми нашепва, че е възможно той да не попадне в следващия кабинет и старата песен да продължи на нов глас, а ние да продължим да затъваме в политическото блато, в което се намираме от десетилетия?

– За да чете вашите романи човек трябва и доста да е чел, да е запознат с кодовете на съвременната култура, музикалната също има особена роля. Какво е значението на препратките?

-Всъщност съвсем не е необходимо човек да е чел доста, за да започне моите романи. Просто е възможно някой пласт леко да му убегне, като това по никакъв начин няма да отнеме от удоволствието от четенето им. Знам това, защото получавам доста обратна връзка от всякакви читатели – от престъпници до учени. Аз съм широкоспектърен автор – книгите ми привидно са жанрови, но е силно възможно да се окаже, че нещата са по-дълбоки от това, което се вижда или усеща на пръв поглед/прочит.

Не съм сигурен, че става дума точно за значение, по-скоро ползвам препратки, за да е още по-плътна атмосферата. В спотифай могат да се намерят и саундтраците (музиката, на която съм писал) към книгите ми и хората казват, че това прави четенето им още по-пълноценно.

– Обичате да говорите колко е важно да се чете. Защо е важно да се чете и фантастика?  Има ли място за старата класика Кларк, Стругацки, Азимов?   

-Генерално четенето е нещо велико – как по-добре човек може да види и усети света през чужди очи. Относно фантастичната литература великият Тери Пратчет го е казал великолепно и изчерпателно: „Фентъзито е като велоергометър за мисълта. Не може да те отведе никъде, но тренира мускула, с който може да стигнеш навсякъде.“

Относно старата класика – нима има някаква давност и след това Кларк, Азимов или Стругацки се предполага да спрат да се четат? Напротив – техните гениални произведения стават все по-актуални в наши дни. Според мен съответно не само имат място, а дори следва да бъдат четени повече.

– Имате ли погребани мечти в Долината на мъртвите мечти и за какво продължавате да мечтаете ? 

-Не познавам човек, който да няма погребани мечти. Това е неизменна част от живота. Иначе аз никога не съм спирал да мечтая, дори хората казват за мен, че съм непоправим мечтател. Забавното в случая е, че често мечтите ми се припокриват с целите ми. А и имам силата и волята да ги правя действителност.

Ще ми се да имам повече време да пиша, сега буквално ми се налага да крада от времето си, за да успея да драсна някой ред.

Иначе също мечтая, ей така, за разнообразие, най-накрая България да се откъсне от хватката на мафията и нещата да започнат да се нормализират. Би било хубаво да заживеем в държава, управлявана от нормални и интелигентни хора, а не от корумпирани и неморални глупаци, както е било почти винаги досега.
Защото това, което се случва последните години, всъщност ме вдъхнови да напиша „Ерата на паниката“. Ще ми се един хубав ден да нямам толкова много материал за подобни сюжети.


Андрей Велков е роден през 1977 г. Многократен републикански шампион по социална сатира в тежката литературна категория. Кавалер на Ордена на метафората. Политолог, маркетолог, орнитолог и оверлог. Страстен звероукротител, изтънчен сърцевед и запален хедонист. Автор на романите „Български психар“, „Хрониките на Звеното“ и „Няма закога“.

Искате ли да се разтоварите, да се забавлявате и същевременно да прозрете някои истини, които явно ни убягват в реално време- отдайте се на турбореалните приключения, родени от богатото въображение на автора. Накрая ще се почувствате по-здраво стъпили на земята.

Пълнолуние, чаша уиски, хубав джаз, нова книга от Велков-това ми стига, да бъда щастлив“ -споделя Харалан Мураками.
Така че разположете се удобно с чаша любимо питие и се насладете на откъс от книгата.

„Влизам и се оглеждам за оракули. Такива няма, иначе нищо не се е променило, сигурно дори и когато човечест­вото закономерно изчезне, задименото помещение ще си остане същото като ненужен негов паметник. Пак поглеж­дам телефона, буквите с адреса са изчезнали и вече пулси­рат с нов кратък текст, гласящ само: „Намери Оракула“. Нали се сещате, че няма начин човек от моето поколение в такава ситуация да не се сети за „Матрицата“. Секунда по-късно нещата стават още по-матрицоподобни, защото на най-близката до входа на заведението маса забелязвам едно хлапе, което зяпа втренчено голяма желязна лъжица, която държи пред себе си на нивото на очите. Баси! Все едно наистина съм във филма. Понеже съм много реши­телно копеле по принцип, решавам да взема инициативата в свои ръце и изпреварвам събитията, казвайки на хлапето:

– Няма лъжица, а?

То бавно фокусира погледа си върху мен и изсъсква през зъби:

– Бегай бе, педофил!

После загребва от купата с блудкава супа пред него и ме гледа злобно, присвило очи, докато вкарва лъжицата в устата си.

Аз стратегически се придвижвам навътре в заведе­нието. Малкото копеленце загребва отново. За първи път чувам някой да мляска така заплашително. Решавам обаче да продължа с идеи от „Матрицата“ и се насочвам към кухнята, която се намира в дъното на помещението. Никой не ме спира, когато бутвам вратата и се озовавам в тясно помещение, облицовано цялото в мърляви фаян­сови плочки, които явно последно са били почиствани, когато на родната ни планета още са крачели динозаври. Ето заради такива детайли съм много скептичен, когато прочета в реклама на ресторант, че той си имал собст­вена атмосфера. Понякога това може да е така буквал­но. С трудност успявам да спра, въпреки че мозаечният под има същото сцепление като ледена пързалка за фи­гурно пързаляне. Едра жена, седнала с гръб към мен на стар дървен стол, бае нещо на фурна в дъното. Навила с ролки оредялата си коса, облечена с пеньоар с неопре­делен цвят, обута с кубинки, в ръката ѝ дими цигара. Не ме поглежда, а се опитва да види нещо през почернялото стъкло на печката. Със същия успех може да гледа и през бетонна стена, но аз не смятам да ѝ давам акъл. Тя махва с ръка, явно усетила присъствието ми по някакъв начин, отваря фурната и вади голяма тава. Цялото помещение се изпълва с невероятен аромат на домашен кекс и въпреки мизерната обстановка и крещящата липса на хигиена, ус­тата ми се изпълва със слюнка. Отдавна мъдрите хора са казали, че не е добре да знаеш откъде ти идва храната и какво се случва с нея, преди да ти я донесат. Правя невол­но стъпка встрани и събарям от плота ваза с изсъхнали цветя, която въобще не съм видял преди това.

– Извинете ме – суетя се около парчетата ваза по пода.

И съм искрен. Не обичам да чупя неща.

– Не се коркай, младеж. Няма страшно. Явно ѝ е дошло времето – казва ми готвачката. Ловко поставя тавата на другия плот, вади сякаш от нищото огромен нож и с ловко движение отрязва парче от кекса, което поставя в голяма желязна чиния като тези в казармата, която после слага пред мен. Подава ми вилица и ми кимва насърчи­телно. – Децата ще я залепят. Не го мисли. Все някой ден щеше да падне тази ваза. Хапвай сега, докато е топло.

Аз тръгвам да ѝ казвам, че не съм дошъл тук да ям, че търся Оракула, но нещо ме спира и чинно омитам кекса под зоркия ѝ поглед.

– Хареса ли ти?

– Много! Не съм ял по-вкусен.

– Още искаш ли?

– Не, благодаря!

Не че не искам, напротив, кексът е жесток, но с години­те съм се научил да отказвам поради простата причина, че набиването на такъв тип въглехидрати е много противопо­казно за формата ми, защото съм от онези, които, като ги сложиш за пет минути на слънце, и хоп, качват три кила. Гадна работа е, но какво да правиш.

В този момент жената ме изненадва, като вади от джо­ба на пеньоара си руло навити и стегнати с ластик омаз­нени банкноти, които мушва в ръката ми.

– Значи, ти си новото момче. Браво, браво! Много по-симпатичен си ми от предния. Нали знаеш какво трябва да пишеш сега? – И сочи хигиенната трагедия около себе си.

На мен ми просветва, че тя ме мисли за някакъв ин­спектор от ХЕИ, не, от РИОКОЗ – така се казват вече. Явно и двамата сме в грешка. Аз ѝ подавам обратно па­рите и решавам да действам направо.

– Вижте… Първо наистина благодаря за кекса, много беше вкусен. Само че аз явно не съм този, за когото ме мислите. Така че тези пари не са за мен. Аз търся оракул, казаха ми да дойда тук…

Жената не казва нищо. Само прибира рулото пари в джоба си. Мълчи дълго. Сканира ме с поглед, присвила очи. Направо физически усещам как ме премерва, преце­нява и анализира. После дърпа от цигарата и кима.

– Казаха ми, че днес ще дойде новият за проверките. – Взема опразнената от мен чиния и я хвърля като фрисби със заучено движение в мивката. – Щом казваш, че не си ти, не си ти. Не знам иначе какви глупости дрънкаш. К’ъв оракул, к’ви пет лева? И какво въобще ми правиш в кухнята тогава, я изчезвай…

В другата ѝ ръка сякаш пак от нищото се появява голе­мият нож и аз без нужда от допълнително подсещане усе­щам, че съвсем няма какво да търся повече в тази кухня, а и въобще нямам желание да проверя дали тази жена наис­тина иска да си извади обратно кекса от мен, както показ­ват очите ѝ. Почти докарвайки лунната походка на Майкъл Джаксън по мазния под, се придвижвам назад и успявам да изляза, без да бъда изкормен. И без това явно в тази кухня оракули няма. Решавам смело все пак да мацна едно пи­тие – и за да смеля кекса по-добре, и защото съм рожденик, и защото да си поливаш празника с капучино всъщност е леко тъпо. Не съм влязъл в сладкарница, кръчма е това все пак. Сядам на маса, отдалечена еднакво от вратата на кух­нята и големия нож и от злото дете с лъжицата, поръчвам на очевидно пияния като казак сервитьор чаша червено вино, което пристига учудващо бързо. Плащам, защото смятам веднага след като го изпия, да изцепя. Облягам се назад, отпивам сериозна глътка, когато забелязвам как на съсед­ната маса нещо се размърдва. Аз се стряскам, въобще не съм видял, че там, с лице върху покривката, е заспал човек. Той се надига някак прекалено дълго, гледа ме втренчено, без да мига, очите му бавно се фокусират – първо върху мен, после върху чашата ми. Става и се навежда над мен, лицето му почти докосва моето. Дълъг е поне два метра и е ужасно кльощав. По принцип въобще не си падам някой да ми навлиза в личното пространство и аха, събрал смелост да започна да протестирам, когато виждам как очите на надвесилия се над мен елемент се променят и започват да пламтят в огненооранжево. Аз, почти подскачайки, ловко се евакуирам на съседния стол. Дългучът не променя пре­гърбената си поза, само неестествено, сякаш е марионетка, гротескно извърта глава, проследявайки движението ми с горящите си очи. После полуизсъсква, полупрошепва, гла­сът му дори и бегло не напомня човешки:

– Аз съм Оракула. Чаках те.

После, все едно е богомолка в човешки костюм, се пресяга с отсечено движение, взема виното ми и го из­пива на екс. Свлича се на стола срещу мен, пламъците в очите му сякаш се разгарят повече. Съскане-шепот:

– Ще намериш брат си под моста до гробището. Осво­боди го от картината.

И в този момент очите му угасват, стават нормални, после се затварят и той полага глава върху лекьосана­та покривка, където пак заспива. Въобще не се чудя или мая, ставам и изхвърчам от това шантаво място с двеста, изпроводен от злобния поглед на хлапето, което отново държи лъжицата пред очите си.

По пътя към нас си вземам от машина кафе, за да свеж­на малко, имам намерение да побачкам няколко часа, а за това ми трябва бистър ум. Не знам дали обаче ще успея да се съсредоточа достатъчно, защото рожденият ми ден продължава да се развива, меко казано, странно. Първо шибаният гълъб, после пулсиращите неизчезващи бук­ви, сега този върлинест оракул с шантави пламтящи очи. Майната му, ще се стегна. Спирам да мисля за тези пси­харии, увеличавам музиката на макс, ускорявам темпото. „Продиджи“ винаги са ме успокоявали по някакъв техен мистичен начин – хем ме чилват, хем ме фокусират. Това, че Кийт се самоуби, всъщност не означава нищо, таки­ва като него никога не умират наистина. We live forever. Поне така си мисля в този момент, защото още няма как да знам колко не съм прав всъщност – и за самоубийство­то му, и за вечното живеене.“

Коментари

comments