ЗА СМИЛАЕМАТА МУЗИКА И ДИКТАТА НА ЗАБАВЛЕНИЕТО

0
513
Прочетено във в. „Култура” Брой 5 (2797), 06 февруари 2015

Ще го кажа така: настъпването на 2015 г. отново доведе до равносметки за случилото се в нашата култура през току-що загърбилата ни 2014. Няколко години спрях да отчитам музикалните събития. Считах, а и досега донякъде, че е напълно излишно занимание поради повтарящия се тежък разказ. Създава добри условия да изпаднеш в отчаяние, особено ако не си способен вътрешно да се включиш в общия самодеен кипеж, в ухиленото самодоволство, създаващо парещо чувство за провинциалност, настанила се на местата на компетентността и професионалните критерии.

Умора, леност, резигнация. Меркантилност. И забавление до озъбване.

В „Цивилизация на зрелището” Марио Варгас Льоса ни припомня: „Само фанатичен пуритан би осъдил представителите на дадено общество, ако се стремят да внесат радост, забава, смях и веселба във всекидневието си, оковано в смазващо, а нерядко и оскотяващо еднообразие. Но провъзгласявайки за върховна ценност естествената склонност към приятно прекарване на времето, ние сме предизвикали неочаквани последици: културата се обезличава, всички са обзети от фриволно настроение, а в областта на масовото осведомяване процъфтява безотговорната клюкарска скандална журналистика.” За това ми е думата, за изгубването на мярката, за хроничната страст всяко нещо, на всяка цена да е забавно, да не натоварва, „да е купон”… Впрочем, предписаният оптимизъм не е от вчера. Не бе толкова отдавна, когато фалшивият възторг, като зашит за всичко аксесоар, съпровождаше какъвто и да е публичен акт… Сега нещата дори са напреднали… Особено в музиката те изглеждат вече неуправляеми. Страстта към лекия жанр (използвам това клише съвсем съзнателно) кипи отвсякъде. Най-вече във и чрез медиите. През последните години публично се наложи практиката, където и когато стане дума за музика, да се говори за песни, групи, фронтмени… Всичките – звезди!

Да не пропусна, от известно време има нов повей – попмузиката тръгна към т. нар. „симфонизация”. Чух това определение, произнесено убедително и авторитетно. А това, според родните ни попфеномени, се свежда до следното: акомпаниментът на песните се аранжира, вместо за група от 5 човека, за цял симфоничен оркестър. (Естествено, щом е за забавление, спонсори веднага се намират). Събитието на съвместния музикален акт все по-често „цели” зала „България”. Може и НДК. Но престижът на зала „България” с нейната история, с нейната акустика автоматично създава „друга, по-елитна среда” на съответните изпълнители. А и симфоничният оркестър, с диригента отпред… Сякаш историята и акустиката на залата имат значение, когато звукът гърми от тонколони, сякаш когато мелодията е раздадена на 30 цигулки в унисон, с нещо се променя същността, обема, дълбочината и значението на „парчето”. Т. нар. тембров „килим”, на който стъпват гласовете и китарите, всъщност удовлетворяват само този, който пее, а у неговата публика се създава фалшивата убеденост, че това, което става на сцената, е симфонизъм.

Дълготрайно набиваната любов към забавното и лекото вече дава своите печални, мрачни резултати. Естественият респект на обществото към т. нар. класически музикант се стопява. А тенденцията към ентъртейнмънт-битието яхна и онова, което наричаме все още класика. Впрочем, и класическите музиканти имат заслуга за нарастването на апетита към територията им. От страх съвсем да не загубят позиция в общественото пространство, те започнаха да „поднасят” по-леки неща, по-познати, „смилаеми” (тази дума я употребяват предимно музикални аналфабети с претенции, че знаят – опасни са тези хора, особено когато определят репертоарни политики). Това стимулира един лепкав салонен вкус, който пък стимулира единствено леността, следователно – упадъка.

Имам още едно тъжно наблюдение и то е свързано с бързината и ловкостта, с които днешните поизраснали „глави” на симфоничното дело, сиреч хората с палката, преминават „от проект на проект”, от програма на програма в крайно съкратените срокове. Което пък често води до съкращаване и на партитурите (това, което ми е трудно, ще го махна). Тези нови герои на симфоничното ни дело никак не се тревожат от това, че музиката, с която уж са се заели да се занимават, вече едва ли не минава в нелегалност. Не! Те бързо и сръчно приеха „новата тенденция”. Или може би тя ги помля. Все по-изявено става господството на вкуса към зрелища, към музика, която трябва или да бъде гарнирана с екран, наречен мултимедиа, или да „илюстрира”, да „озвучи” като тапет някаква смешка, някаква „пикантерия”, за да нарека по-меко пошлостта и вулгарността. Представя се за кросоувър, но няма нищо общо с тази тенденция в музиката. И поглъща, с удоволствие лакомо смила онова, което само тук, в България, вече се срамуваме да наричаме високо изкуство. Защо ли? Изречението „няма сериозна и несериозна музика, а хубава и лоша”, сигурна съм, не го е измислил човек, който е написал партитура (без помощта на аранжор), по-обемна от 10 страници. И понеже тук непрекъснато се цитират световните тенденции, бих добавила, че по света тези разговори не се състояват на такова равнище, защото всеки си знае мястото, параметъра и спецификата на работата си, на жанра, в който работи. И всеки има своето пространство и своята публика. Вместо да помнят това, класическите музиканти заиграха друга игра. От лекомислие. Считайки, че така са съвременни и модерни. Че така ще привлекат повече публика. Така се създаде и музикалната блокбастер-мания – строен е симфоничният оркестър на сцената и свири музиката, приложена към екран, на който върви филм. След като филмът преди това е прожектиран, известен, музиката му – също, но преживяването с „живия” симфоничен оркестър… И, да, липсата на необходимост да се „търкат” пасажи, за да се научи партията, започна много да им се услажда. Покварата стигна дотам, че музиканти с големи претенции, които са и педагози, възпитават бъдещи музиканти, се изказват против свиренето на автори, като Шостакович, Рихард Щраус и т. н., защото прави живота им по-труден. „Малко пари – лесна музика” е музикантският отпор на нискотарифното битие, което държавата щедро му отреди. И тъй като не може да се пребори с традициите за не поддържане на културата у нас, което е доста по-трудно, си отмъщава на музиката, на публиката. Но най-вече – на себе си, на своя професионален смисъл! И става още по-нещастен, защото се самоизличава. За съжаление, това вече е специфична особеност на нашата гилдия.

Така възтържествува практиката на ширпотребата – количество и пари, вместо качество на музикалния прочит. А естетическите протести срещу този вид практика много бързо и пак сръчно бяха обявени за сблъсък между поколенията. Различните възгледи за начина, по който се работи върху една програма, а също за музиката, която звучи на концерт, не са генерационно, а професионално обусловени.

Защо припомням този момент от съвременната ни действителност? Защото именно стремежът към по-лесното обезценява обемите на музикалното наследство, „възпитава” публиката (включително и съвсем младата) по един доста порочен начин, забавлявайки с тъпи смешки и набързо скалъпени текстчета върху гърба на зле изсвирени откъси от шедьоври, като й внушава, че това е то, класиката. И още: често претендентите да образоват публиката се оказват твърде необразовани. И заблуждават хора, без да им мигне окото. Миналото лято чух един такъв да съобщава на близо 1000 души със слънчева усмивка, че Шуберт не е завършил своята Недовършена симфония, защото умрял. Разгоненото невежество вече няма спиране!

Този подход, освен че инвалидизира самото изкуство, осакатява и публиката – слушателят не съумява дори да докосне великата абстрактност на Музикалното, да почувства възможността за емоционално съприкосновение, да се натовари с прекрасното усилие да влезе в един безкраен свят, който го държи буден.

Така консервативният поначало български слушател бе поведен по стръмното надолнище на лесната музика. Вместо да се провокира интересът му към нещо по-различно – има много начини за това. Но, пак казвам, те изискват работа, изискват от ръководителите на формациите да са тук постоянно, да работят, да се обединят, за да се направи една обща стратегия, насочена към публиката. Да се привлекат за това институции, които държат парите. Да принудят политиците да се сетят, че има и такава музика. Вместо това, може би като заслужен резултат, получихме една реформа на сценичните изкуства, която премахна възможността да се изпълнява реален симфоничен репертоар в две трети от оркестровите формации в България. И на всичкото отгоре, иска постъпления от билети. Което още повече засили нездравословния флирт с публиката и вместо музикантът да издигне до своите идеи и въжделения (ако ги има) своя приятел, слушателя, този, за когото се труди, той започна да го поощрява да иска само най-популярното, най-познатото… Липсата на усилие отнема рефлексите, импулса за какъвто и да е напредък. И на всичкото отгоре, тази порочна практика ни се представя като световна тенденция. Ама, моля ви се, и ние живеем в този свят, и ние имаме достатъчно информация как правят програми по света и какво се слуша по концертните зали. И как се води напред и нагоре публика, как се провокира нейната отзивчивост към непознатото, но интересното, съвременното, което бележи развитието на изкуството. И като казах „съвременното”, ми се иска да припомня, че тук е мястото и на темата за подкрепата на българското музикално класическо творчество. Това, което не влиза в списъка на масовите жанрове. Неотдавна композиторът Петър Дундаков в свое телевизионно участие спомена, че композиторската професия в България – не когато е свързана с кино, театър или танц, а когато създава музика самостойна, изискваща внимание към самата себе си, е на изчезване. Дали държавата чува изобщо? В същата тази Европа всички държави включват в бюджета си изрична подкрепа на некомерсиалната музика – нови творби, наследство и изпълнители на тази музика. Но техните политици познават това изкуство, нещо повече, те имат нужда от него, така са възпитани. А и да не бяха възпитани – пак щяха да мислят и действат по същия начин. Влиза им в „длъжностната характеристика”. Допреди година и половина подобен тип меценатство извършваше Българското национално радио. Сега там са на мода жанрът „рок-симфони” и „музика за 200 музиканти” върху „Хубава си моя горо”, например. Защото в новопостроената „музикална къща” няма нито един човек с визия и вкус. С мярка. Няма интерес. Приоритетите са други, „трендът” е друг, масов, количествен. Само че, като извадиш количеството, тоест 200 души на сцената, качеството на музиката не става по-добро.

Преди 20 години не можех да допусна, че реалността ще ми налага периодично да пиша подобни текстове. Темите са много и сигурно след време пак ще се наложи, за съжаление, да се ровя в нашето фалшиво музикално всекидневие. Ще се наложи, защото цялото безумие на „вечната забава” ни се представя като уникално, като единствено и като… Музиката. Медиите почти изцяло са игнорирали тези извън „правилния жанр”, тези, които мислят не в рамките на една песен, а малко по-мащабно, в границите на симфонията, на операта, на концерта. Попмузикантите вече се изказват по всички въпроси. Плитката журналистическа мисъл е: „Те са, които ще ни направят рейтинга, затова да ги питаме за всичко – политика, култура, религия, етика и морал, проблеми на българското живеене… та до пенсиите им.” „Няма лошо” – казват. „Има!” – казвам аз. Има и други хора на културата с друг тип мислене, занимаващи се с друг тип музика, която, вярно, не е забавна, но това не означава, че е лоша, само защото журналистите не я познават. За съжаление, те не познават и личностите на тази музика, хора, които са още в този български свят и още имат какво да му кажат. Вярно, сигурно няма да ни разсмеят, но ще ни провокират да мислим. Хората имат нужда да чуят и старейшините, да се докоснат до мъдростта на преживелия.

Нека да е ясно. Всички обичаме да се забавляваме, харесваме и поп-музика. Но животът, слава Богу, е доста по-разнообразен. И изисква и друго. И на това „друго”, поради факта, че е по-сложно, че не предизвиква само бурен кикот, а асоциативно мислене, мислене въобще и известно умълчаване, за да се чуе, не бива да му се отнемат мястото и времето за показване. Животът не може да бъде само шумна дискотека.

Екатерина Дочева

 

Коментари

comments