Деконструкция на „Изядената ябълка“. Митко Новков гост в Литературния салон на Румяна Таслакова

0
2692

 Веднъж една ябълка падна върху главата на Управител’я. Той я вдигна от земята и я изяде. Приближените ахнаха:
-Кажи ни о, Управител’ю, защо изяде ябълката? Защо не откри Закон?
-Един Управител няма нужда да открива закони. Той самият е Закон.-отговори Управителят.“

Знаех си, че ще и дойде времето на моя си прочит на „Изядената ябълка“.  На представянето през 2019-а бях силно респектирана от философските анализи и впечатлена от актьорските интерппретации на изумителните Руси Чанев и Валентин Ганев, но някак си останах с впечатлението, че ми трябва специална подготовка и нагласа за възприемането на този текст. Защото книгата е мозайка от коани. А Коан, това е японски жанр от дзен школата Риндзай, в който по определение няма една логическа истина, а се предполага отключването на интуитивното разбиране, за да  се предизвика състояние на прозрение. Целта на коана е Учителят да предаде определен психологически импулс на ученика, за да достигне той до просветление за разбирането на учението. Така е по дефиниция.
В книгата на Митко Новков тримата учители Мен Дзъ, Гунян и Су И излагат мнения, опонират и провеждат диалози,  водени от убеждението, че истината не е една и че „всичко на този свят е  едновременно вярно и невярно, никога докрай вярно, но и никога изцяло невярно. “ И „дори когато човек е прав, той все пак може и да греши.“
Опасността да се загубиш в този лабиринт е явна, но когато се отдадеш на текста пълноценно, виждаш, че той не обърква, а напротив, прояснява мисълта.

Но трябваше да се случи поредният Литературен салон, който всяка година организира Румяна Таслакова, където в естествената атмосфера на непринуденото  общуване да отключа въображението си за играта на мисълта, която предлага книгата, да добия увереността да вляза в диалог с нея. И как иначе, като в ролята на учители-провкатори бяха Бойко Ламбовски, Мирела Иванова и Божидар Манов, които съвсем естествено чрез коментарите и диалозите си влязоха в стилистиката на жанра.

 

Събрали сме се за да си говорим за Свободата“, която е и есенцията на книгата, зададе темата Румяна Таслакова.

Да, това е, което пробужда като порив и импулс тази книга-да надскочиш собствнените си ограничения и наложени забрани, да дадеш воля на мисълта си,  да провидиш абсурда на Властта във всичките ѝ смисли и проявления, да се отърсиш от  нейните изкушения, като прозреш манипулативните ѝ механизми, чрез които тя превръща Човека в свой Приближен. И да се надсмееш над всичко това, с дуги думи да станеш господар на себе си, да придобиеш смелостта да кажеш, че Царят е гол. И да се почувстваш свободен.

Мнение на Гунян:
„Изяждайки ябълката Управителят сам себе си издава; изкрещява против изкривеното си лице с тъничкия гласец на онова знаменито датско детенце: „Управителят е гол!“ Да, управителят е гол и единствено слепите очи на възхитените от него, (то пък за какво ли има да му се възхищават, да им се неначуди човек?!) не виждат тази голота.“

Румяна Таслакова споделя, че е създала Литературните си салони
По времето, когато избухна демокрацията. Когато всички бяхме заразени от политика, разделени на сини и червени. И аз реших да създам пространство, в което няма да се говори за политика. Пълна забрана.“


Днес, чрез притчите на Митко Новков можем без да говорим директно за политика, да осмислим пътя, който извървяхме, че и да му се надсмеем, да се почувстваме малко  по-мъдри и свободни от политическото.

А и книгата, както се оказа, има дълга история. Започната преди 20 години, вероятно е поела в себе си и  опита, натрупан от самия Митко Новков в съприкосновенията му с Властта.
Защитата на Митко Новков:

Тя е продължение на първата ми книга, която написах преди 20 години. Една тъничка книжка само с коани, но ми хрумна, че мога да я продължа да  допълня с трима дзен учители, всеки от които си защитава една своя теза. Единият е силно за Управителя,  другият е силно против, а третият лавира, опитва се да намери средината, защото средината знаем, е най-точното и най-доброто нещо. Видях обаче,  че всчките тези дрязги  по между им, звучат прекалено как да кажа, може би сухо, може би предалено академично, не докрай атрактивно и тогава възникнаха и другите истории и книгата порастна, разрастна  и от едно мъничко клонче стана цяла джунгла.

 Мнение на Бойко Ламбовски:

-Ролята на Управителя е да бъде символ на Властта. Това, което наричаме власт.
Всъщност нещо, което научих скоро, признавам своето невежество, мисля, че мисълта е на Юнг, който казва- ако трябва да намерим обратната дума на думата ЛЮБОВ, то това не е  както всички си мислим, думата ОМРАЗА. Обратното на любовта е думата ВЛАСТ. Това много ме замисли и смятам, че част от мотивацията за написването на таза книга от Митко Новков е именно несъгласието с възможните безчислени злоупотреби на властването на човек над други. Мисля, че това е ядрото на тази книга. А начинът на неговото постигане разбира се е шеговит, има една културна ентропия вътре, която грабва. Книгата е много весела, в същото време не всеки ще се весели. Ще се весели само този, който е изчел много книжки. Който не е изчел, няма да разбере за какво става дума.

Румяна Таслакова:
-Весела, но много дълбокосмислена, и това е голямото майсторство да поднесеш по този привидно лек начин много важни истини.

„Веднъж посред бял ден Управител’ят се разхождаше със запален фенер. По този повод Приближените го попитаха:
-Кажи ни, о, Управител’ю, защо се разхождаш с този запален фенер? И ти ли, като Диоген, търсиш човека?
-Да-отговори Управител’ят-аз търся Човека, а да го направя свой Приближен. Един Управител няма нужда от Човеци, а само от Приближени.“

Артистът от Народен театър „Иван Вазов“ Ненчо Костов чете откъс от книгата

Мирела Иванова дава пояснения що за Човек е Митко Новков.

-Аз съм направила общ прочит върху Митко Новков. Не само върху тази книга. Той също на пръв поглед е лековат и лежерен, леко абсурден, леко смешен, но е много дълбокосмислен. С други думи, Митко е от тези, които много ги бива.  Стъписва с разностранните си дарби, с неуморността си да се развива и работи, да пише,  да се смее, да играе футбол, да е автентичен, щедър и верен приятел, добронамерен и мъдър; литературен откривател, разгромител на литературния фейк, наблюдател на ценностни събития, страстен енциклоедист и разсеян като професор, макар да е само доктор.
(смях)
Митко е сред малцината, които през годините оцеляваше на свободна практика, без мрънкане, мъкнеше с широка усмивка своята участ, опитваше това и онова, но най-вече не си губеше времето и идеите, осъществи ги в книги, направи и спец курсове, написа радиопиеса, представи стотици автори на стотици премиери, името му стана неотместим жалон за сериозно критическо присъствие.
Публицистичните му тестове във в.“Сега“, критическите му хроники в сп. „Съвременник“ са все камъни в неговия личен духовен градеж, но и в общия ни от времето, което днес кой ли не би желал да разруши, зачеркне, изхвърли на бунището и направо да изчегърта. Много ценя мъдрото умение на Митко винаги да започва от Адам и Ева, винаги да поставя събитията и хората в контекст и по тази причина анализите му са още по-значими и неслучайни. Той е едновременно и паметта, и настоящето и така всеки път ни подсказва, че нищо не започва от нас и няма да свърши с нас. Облъхва ни с протяжността на пътя.  Със смисъла на общностния ни път…
Трябва да си изял много ябълки и не по-малко жабета, трябва да си се вгледал много страстно в своите сънародници и техните управители, за да напишеш прозорлива, сладко-горчива книга с коани, като „Изядената ябълка“. Където няма милост в релативизма и става повече от ясно, че не е лесно да си българин.

Мнение на Бойко Ламбовски:
– Впечатлението, което оставя тази книга у тези, които са я чели, е за едно разрушаване на границите. Разрушаване на границите мужду жанрове, между култури, между епохи.
Разбира се в основата си това са дзен- коани, но те носят мъдростта на Лао Дзъ привидно. Това е все пак едно четиво от мистификационен тип, един такъв дестилат, да съответствам на неологизмите на Митко Новков измислих един такъв: това е един мистификационен дистилат.

От Митко Новков чух нещо преди години, което ми направи голямо впечатление. Като си говорихме за Северозападна България, от която са корените и на двама ни, той ми каза „Забележи как българите са си строили селищата на края на планината- по възможност от една страна да имаш нивички, към полето, от друга,  да можеш да бягаш към планината когато дойдат душмани и разбойници. И всеки бяга самичък.“
Тази граничност на съзнанието дава чудесни плодове и в тази книга, защото той с лекота престъпва през различни култури, разбира се външно е китайската култура, ама се стига и до Америка,  до Франция до България. А и времево Митко гази навсякъде, не се ограничава само с миналото. И това умение да смесваш различни културни пластове, различни герои, обаче да си останеш в своето си селище интелектуално, където основната мисъл която прокарваш е тази, че нашата свобода принадлежи само на нас и ние можем да отглеждаме различни противоречащи си гласове, които  да си опонират един на друг безкрайно.  Управителят, който не е един персонаж за похвала, но  в много отношения и той е прав. Така съществува нашата цивилизация. Управител’я може да бъде мразен, но го има. И не знаем какво ще правим без него. Митко дава право и на тази линия. И това умение, умението да се прекрачват границите, е може би най-ценното в тази книга и в подхода към явленията на света в неговите писания. Аз затова смятам за явление и книжката, и присъствието му в нашата съвременна култура значими и важни, защото те ни дават възможност с лекота да крачим из различни култури, ако щете в различни езикови пространства. Аз лично смятам, че това е най-свободната книга на Митко Новков.

Мнение на Божидар  Манов   (Бон Ман):

-Митко много ме провокира с тази притчова форма. Бойко добре обясни как от Изтока идват тези влияния, ти си ги персонализирал с имена и те общуват притчово. Работата е, че те успяват да увлекат в това притчово общуване и читателя. И аз по някое време си  викам, Бон Ман,-защото заедно с твоите персонажи се въвличам в тази притча, аз що не взема да му допиша на Митко книгата. Ама не Изядената ябълка, а Нахапаната ябълка. Стив Джобс. Това е новата  притча, новите дигитални притчи. Тази нахапана ябълка май няма да я изядем, защото е много голяма и тя е фрактална. Колкото и да я хапеш най-много можеш да се загубиш в нея както червейче се губи в ябълка.Тя е толкова огромна тази нахапана ябълка, и Стив Джобс е само провокацията за да разберем, че вътре, през негвия Аpple,  през неговия дигитален портал, ( да ползвам цитат от български сериал) попадаш във друг свят, който наистина е фрактален и безбрежен. И там вече се оказва, че не само технологиите отварят врата след врата и увличат в този безизходен лабиринт, а индивидуалното съзнание се оказва въвлечено в тази игра, настава някаква първоначална наслада, както всяко изкушение първоначално е сладко, една наслада от това ново дигитално изкушение, което не е ясно накъде води. И тази втора книга, „Нахапаната ябълка“ ще завършва със една огризка.
Това ще е огризката на самотния човек в безизходицата на фракталния свят.
Как го казах-запишете го, моля. Че няма да мога да го повторя.

Записахме. За да се разбере до какви мъдри мисли могат да доведат  съприкосновенията с мъдри книги. Още повече когато са се събрали мъдри хора в добронамерена и предразполагаща среда. В свободните разговори в Салона, деконструкцията на темата за Властта и Свободата разви нови посоки и възможности за интерпретации, защото Властта, както беше казано, не само изяжда ябълката, не само е готова да изяде всички ябълки, но когато не може, поне успява да ги  нахапе…И какво става с огризките?

Прочетете тази книга и потърсете своите отговори.

Коментари

comments