ЛУДИТЕ КРАЛЕ НА КОРНЕЛИУ БАБА В НХГ. За съдбата на един източноевропейски художник разказва Калин Николов

0
652

Луд крал, който проси милостиня. В краката му лежи кижна корона, вероятно очакваща хората да хвърлят в нея сетните си надежди като подаяния.. Каква красноречива метафора на побъркана власт с толкова днешни асоциации…
Изложбата от картини, посветена на румънския художник Корнелиу Баба, (притежания на частни колекции и фонда на НХГ и СГХГ) заслужава особено внимание. Не само защото това е един забележителен европейски художник, който макар и белязан от злощастието да живее зад Желязната завеса, е успял да съхрани и запази вътрешната си свобода, но и защото е оказал влияние върху творчеството и на българските творци.
Най-ценният разказ за един художник е този, на друг художник. Затова се възползваме от познанията на Калин Николов, който освен график и илюстратор е и изкуствовед и с възхищение и болка разказва за забележителното творчество на Корнелиу Баба, което според него още несправедливо носи дамгата на  своята „изочноевропейскост“, разказва за своеобразния героизъм, да правиш европейско изкуство по време на социалистическия режим, за ценните връзки между творците на Балканите, които и днес би трябвало да градят мостове и обща културна история.
-Кой е Корнелиу Баба и каква е връзката му с България?

 Калин Николов:
-Корнелиу Баба е може би най-известният румънски художник от втората половина на 20-и век. Той носи съдбата на източно-европейските художници. Дори мемоарната му книга, която излиза малко преди неговата смърт през 1997 г. се казва „Съдбата на един източно-европейски художник“. За него се знае малко, независимо че е един от големите класици на европейското изкуство и е включен в много авторитетни издания като една от големите личности на изкуството на 20 век. От друга страна, съдбата му на източно-европейски художник с всички ограничения, които самата система налага, не го прави от ония световни художници, разпознаваеми от всички.

Каква е връзката му с България? От една страна връзката е в общата тягостна атмосфера, в която са творили художниците тогава, от друга страна в стремежа към едно по-дълбоко и модерно изкуство от екзистенциален характер, той се явява като една важна, много важна  и значима личност. Тези му мемоари, за които споменах, все още не са популярни. Може би някои цитати, в които говори за Секуритате и директивите, спускани отгоре, които  лишават културата от интелект, все още ги правят неудобни за популяризиране и има среди, които пречат. Но истината е, че този творец е бил напълно наясно какво се случва в тези мрачни времена.

-А какво се е случвало с него?

-Той още 30-те години започва да участва активно в художествения живот. Но когато идва социалистическата власт става така, че е арестуван в град Яш и затворен. Малко след това освободен и в Букурещ е принуден да се занимава с илюстрация. Но продължава да прави истинско изкуство. След смъртта на Сталин, когато се появяват опити за известно разведряване,  неговите картини със сюжети със селяни, много реалистични,  но и дълбоко съдържателни, защото показват не показват не оптимистичната история  на социалистическото селско стопанство, а тежката съдба на хората правят впечатление и той изведнъж се превръща в художникът, който има какво да каже на времето. В 1955 година е поканен в Съветския съюз да прави изложба там, както и във Варшава, където получава големи награди. Трябва да се има предвид, че журитата са били международни, чехи, унгарци, поляци, всички с ясното съзнание от какви окови трябва да се освобождава художественото  изкуство по онова време. И става така, че Корнелиу Баба е поканен на Венецианското биенале. Което го легитимира окончателно.

Голямата беда на този художник е, че остава в рамките на тогавашния наш свят, макар че е канен и в Ню Йорк и не само. Но то и това е достатъчно- да си класик в една Румъния, която има традиции, има богати колекции като например на Ел Греко, страна, дала на света и Йонеско и Бранкузи..Така че този човек с огромна култура, развива западноевропейското изкуство от Барока насетне в тенденцията на Ел Греко, на  Рембранд, на Жорж дьо Латур, голям френски художник, наследник на Караваджо. Като превежда техния език през езика и методите на Сезан, на ранния Пикасо, но запазвайки абсолютната си автентичност. Като казваме за такъв художник, че превежда език, не значи че копира, а че води творчески диалог със стилове и епохи.

През 60-е години на миналия век,19 61-а-62-а, партийните диктатури се опитват да вкарат изобразителното изкуство в рамка – да бъде реалистично, да прилича на съветското. Провеждат се срещи с теоретици, министри на културата, където е канен и той и там прави едно забележително изказване.
„Извинявам се много, тук слушаме теории. Но аз, като художник знам, че с теория нито една черта не е теглена, нито една живопис не е направена.“
С други думи, защитава свободата на творчеството.

И в края на живота си той стига до едни фантастични серии под надслов: „Лудият крал“, от които нашите художници много са се възхищавали. Те сега са в неговата частна колекция, която след неговата смърт се превръща в един голям музей в Румъния.

Лудият крал. Побърканата власт, която е стигнала дотам, да проси милостиня. В краката ѝ книжна корона, очакваща хората да хвърлят своите подаяния.

Връзката му с България е и друга. Той доста пъти е идвал в България. И е бил много ценен. Много е обичал Галилией Симеонов, много е обичал Светлин Русев ( който е купувал  негови картини). Безспорно общуването между нашите художници и Корнилиу Баба е оказвало влияние. Взаимно са си преливали енергия и обменяли идеи в стремежа си към творческа свобода.

През 1961-а година например е първата изложба на Златю Бояджиев с картини, рисувани с лявата ръка, която се превръща в сензация. Едни страхотни картини, в които диша свобода, летят едни птици над хората.. Тогава  художникът Атанас Пацев пише статия, която се явява като манифест на модерното изкуство. Една картина на Златю Боджиев е отпечатана в тогавашната „Народна Култура“ на три колони. Нещо невиждано тогава, заедно със статията на младия Пацев. И в тази статия той споменава, че Корнелиу  Баба е бил в ателието на Златю Бояджиев и казал „Тук е Царството на тишината“.  Царството на философията.
Аз съм виждал веднъж Корнелиу Баба, когато бях студент, разправяше се, че  когато беше дошъл на летището, бил казал „Аз съм възрастен, иначе бих искал да целуна земята, по която ходи един от най-големите художници на Балканите- Стоян Венев“. Тоест, бил е много свързан с нашата култура. Връзките, взаимодействията между творците тогава са били силни.

-А това е хубаво да се знае, защото културата гради мостове.

-А това не се знае. След това обаче, румънските художници са остро критикувани  като модернисти, които не следват моделите на съветското сталинско изкуство. И връзките прекъсват.

 -Много е ценен един такъв показ, един такъв разказ за един художник,  с когото и българските творци са имали обща история и е безпорен принос на НХГ да ни представя по този начин художествената история на времето.

-Изложбата е инициирана от притежателя, по негова воля името му не се споменава, но има картини от колекцията на Светлин Русев и Недко Солаков.
Радосвета Станева е куратор, която подреди работите много умело така, че да се подчертае характера на художника с всички важни акценти на неговото творчество, разкривайки начина, по който той черпи от класиката, като същевременно  я превръща в нещо ново.
Нещо, което изразява и отношението му към света, в който е живял.

Тези му картини с тълпите хора, изобразяващи ужас и страх, според редица изкуствоведи се свързват с края на режима на Чаушеску и ерозията, която настъпва там. Това са силни, философски картини с ярки послания.

Дори когато използва образи, които са от речника на модерното изкуство. Ето там, тези арлекини. Знаем, арлекин рисува и Сезан, Пикасо има цели серии, обаче той ги превежда на своя си език-на езика на модерното или пък обратното-на езика на класиката, и това е също въпрос на голяма култура. Не може всички да бъдат под знака на авангардността, и не е нужно, след като носиш в сърцето си желанието да запълниш един вакуум, който културата ти няма.

Срещата на нашите култури е много ценна.
А Корнелиу Баба е влияел силно на наши художници, като например на Александър Поплилов. Те са били и много близки. Той като е идвал тука не е подарявал сувенири, а свои рисунки и редица художници имат негови работи. Това е белег и на култура и на приобщеност. Така че пътища за влияние много. Той има и ученици тук, например Анета Дръгушану е негова ученичка, която работи тук, нейният съпруг-Георги Петров, мисля, бивш директор на Видинската галерия. Когато бях студент си спомням пак, че той в едно интервю във вестник „Култура“ открои Иван Вукадинов. Винаги съм се питал откъде ли го знае..

– Младите студенти от Академията днес проявяват ли любопитство към този художник и изобщо към поколенията преди тях?

-Аз съм малко тъжен на тази тема. От една страна сякаш не особено. Имам чувството, че някои техни бивши преподаватели на времето, които са били ректори, които са оформяли съдбата на нашето образование по изобразително изкуство, не ги знаят. Това ми е впечатлението. Но от собствен опит знам, че който попадне на тази изложба, няма да си отиде безразличен. Без онова впечатление, дори ако щете и подсъзнателно, което ще го върне отново към тази тема.
Сякаш това е паралел и с другия въпрос. Дали Корнелиу Баба ще излезе от рамките на нашия свят и дали наши художници ще излязат от тези рамки. Ето казахме, Златю Бояджиев. Аз се кълна в своите знания, че това е световен художник.  Както на Балканите има една школа наивни словенски, хърватски художници. Той не е наивист, обаче. В народностно отношение и в дълбочина на образите той е много по-богат. Отпраща ни и в  Космоса и в Ада.
А това го има и при Корнелиу Баба.


Искам да кажа нещо, което смятам за важно. Веднъж бях на едно откриване на една книга в музея „Дечко Узунов“. И аз така малко нелепо се обърнах към   неговия племенник Пеню Вълчанов:  “ Вие сте били в контакт с един голям европейски художник, като вашия чичо“.  А той ми каза- „Ако можеше да те чуе, щеше да Ви поправи-той смяташе, че абсолютно всеки художник, независимо каковото и материално  положение има, винаги  в живота си прави поне една работа, равна на европейските майстори“.

-Възможността да опознаваме света на нашите  художници  чрез личностите, с които са общували с които са обменяли  енергии- може би ще ни създаде по-мащабно усещане за европейското ни присъствие чрез сравнение, откриване  на връзки,  на общи  посоки,  взаимодействия, влияния..

-Даже има по-голям героизъм в това, да си в една малка затворена страна и сред консервативно неразбираща среда, и да правиш европейско изкуство. Сещам се и за Донка Константинова, и Бенчо Обрешков.. Това е героизъм, да работиш в затворен свят, а то и сега не е лесно на художниците.

-Върна ли се публиката в галерията, забелязвах че хората се редят на опашка за билети?

-Да, има моменти с много сериозно присъствие.

Коментари

comments