Проф. Анна Топалджикова за новия си роман за Захарий Зограф и за това, как „чудесата се раждат в мисълта“.

0
979

„Да се пренесеш в друго време и място е не само начин да излезеш от ограниченията на времето и мястото, които са ти отредени, но и възможност да видиш себе си като друг, да преживееш невъзможното тук и сега.“
Анна Топалджикова

Проф. Анна Топалджикова е човек, който „пребивава“ в театъра. Преподава, изследва, анализира мимолетното изкуство на сцената. Вероятно от интерес към преображението и превъплъщението тя и в белетристичната си проза търси образи и герои, които са знак за промяна, личности, които движат „колелото на живота“ напред. И ето че след „Отлитащото време – лъч светлина през обектива“ за фамилията Карастоянови,  след „Андроник“, тя  отново ни среща с една такава необикновена, личност, едновременно плод на своето време и двигател на промяната-просветител, възрожденец и творец. Захарий Зограф.

Анна Топалджикова има и  връзка по линия на самоковския си род с предполагаемата голяма вдъхновителка на твореца-съпругата на брат му, Димитър, Християния Смрикарова. Чийто портрет, първият женски портрет в родното изкуство, вълнува биографите. Но не загадката на интимния живот на Захарий Христович е главният фокус в нейния роман, а неговото изкуство. В книгата опознавме една истинска ренесансова личност, която не само е търсела отговори на вечните въпроси за Бога, смъртта, вечността, възвишеното и грозното, но и е била активна фигура в борбата за осъществяване на промените в живота на хората. Благодарение на запазената от Неофит Рилски дългогодишна кореспонденция  и на професионалния труд на Мария Огойска, разчела и издала писмата, научаваме много за приноса му за образователното дело, за книгопечатането, за духовното развитие на епохата.

Имате ли личен мотив да разкажете за Зографа Захарий, да потърсите корените на съзряването на творческия му дух? За него има не малко писано, кое е това, което Вас ви провокира за да кръстите книгата „ Колелото на живота“, какво е посланието на този негов стенопис от Преображенския манастир?

-Интересът ми към Захарий Зограф изглежда се е събудил неосъзнато в детството, когато баща ми ме водеше в Рилския манастир и се възхищаваше от стенописите му, показваше ми как е нарисувал в образа на грешниците в адските селения свои съвременници, споменаваше за някакво сродяване с художника далеч назад в поколенията. По-късно, когато писах романа „Отлитащото време – лъч светлина през обектива“ за фотографската фамилия Карастоянови, се опитах да „сглобя“ сведенията за този самоковски род на баща ми. И така открих, че неговата баба Виктория Смрикарова е братовчедка на Християния Смрикарова, съпругата на Димитър Зограф, която е отгледала Захарий Зограф. Доколкото успях, направих родословно дърво и на рода Смрикарови. Но идеята за романа силно ме привлече, когато започнах да откривам всичко нарисувано от този голям художник. Вече бях започнала да пиша и случайно открих книгата на Мария Огойска „Междуписания. Захарий Хр. Зограф – Неофит П.П. Рилски“, за която съм безкрайно благодарна – както за сложната работа по тези отдалечени във времето и трудни за разчитане текстове, така и за увода, който представлява собствено изследване – своеобразен прочит на Огойска за споделения свят на Захарий Зограф и Неофит Рилски. Писмата от Захарий до неговия учител и приятел Неофит – от 1835 до 1853 година – са били запазени от учителя. Благодарение на всеотдайните усилия на учен като Мария Огойска успях да „навляза“ в живота на тази сложна личност. Писмата са истинско богатство, разкриват спонтанното отражение на случващото се в момента, на мисленето за изкуството на художника, за важните неща от живота, за пристрастията, разочарованията, ожесточенията, любовта, вдъхновенията, ежедневието, околния свят… Неофит е запазил писмата на Захарий, отсъстват отговорите, изпратени от него до Захарий.

Заглавието на романа е свързано с темата за движение и обрат, за това, което се случва в национален план във времето, когато изгрява звездата на Захарий. Време на събуждане на мисълта и грижата за всички, а също и на осъзнаването на себе си като неповторима личност. Промени, които преобръщат представите и отварят погледа към нови светове.

 Колелото на живота – раждане, възход, залез, смърт – този цикъл може да бъде мислен не само в контекста на протичането на един човешки живот, а и като провиждане на хоризонта,  осмисляне на ценността на живота съобразно неговата крайност – какво е всеки миг, отправен към хоризонта на смъртта.  

 

Историята на Захарий Зограф се свързва най-много с греховната му любов към снаха му, Християния. Нейният портрет, който е и първият в историята ни портрет на жена, подхранва въображението,  както й драматичната им смърт, в която има нещо шекпировско. Връзката между двамата непрекъснато присъства в разказа, но не натрапчиво. Какъв ключ към разбирането за творческата същност на художника е тази връзка, какво е значението й за вашия разказ?

-Християния безспорно е фигура, която преобръща представата за живота на Захарий и за самия него. Писмата му оставят свидетелство за традиционното патриархално отношение към жената, но финалният избор, който решава съдбата му, е неочакван обрат… Какво е Християния за Захарий? – Загадка, която вероятно никога няма да бъде разгадана. Може би това е било загадка и за самия него. Щастлив е който носи в себе си съкровен образ на недостижимото прекрасно. Изпитал е вдъхновението.

-Когато човек затвори последната страница на Вашата книга, има чувството че е преживял Възраждането през личната съдба на зографа. И разбира сякаш, че логиката на колелото на живота е да се роди такъв творец, който да надскочи наученото, преди него са баща му, брат му, след него идва Зафир-Станислав Доспевски. Разказвате много живописно, с много детайли тази епоха, тя също играе роля  в разказа. Как се потопихте в нея, как я преживяхте самата Вие?

-Притегателната сила на тази епоха за мен е в детската любознателност към света пред неочаквано разтворилия се прозорец, в размаха на мечтите, в мисълта и грижата за другите и усещането едновременно за принадлежност към една човешка общност, която ти дава животворен дъх, и същевременно осъзнаването на собствената уникалност. Животът тогава не е бил толкова пренаселен с информация, с порой от впечатления за събития, чудесата са се раждали в мисълта. Доброто и злото са съществували редом, както и сега. Както тогава, и днес си задаваме въпросите – кой съм, какъв съм, защо съм на този свят, защо този свят е такъв…?

-Какво е значението на Неофит Рилски за духовното съзряване на Захарий? Доколко вашето запознаване с делото на Неофит ви е допълнило образа и на Захарий? Как се е съхранила писмовната им кореспонденция?

портрет на Неофит Рилски, рисуван от Захарий Зограф

-Връзката между Захарий Зограф и Неофит Рилски е дълбока и дълготрайна. Захарий е ученик на Неофит, той обикаля из България, живее „бързо“, с ускорено усещане за времето. Застигат се и припокриват много дейности, успоредно с най-важното в живота му, рисуването. Неофит има еднообразен живот, затворен сред книгите или зад манастирските стени. Живее в забавен ритъм и същевременно избързва напред в мисълта – превежда, съставя граматики, изработва първия в България географски глобус… Така на пръв поглед различни, двамата имат нещо общо – своята непресекваща любознателност. Писмата на Захарий оставят ценна следа за духовния живот на интелигенцията на нашето Възраждане.

В романа са вплетени исторически събития от живота на Самоков по онова време, от просветителската дейност на Захарий, работата му по стенописи и икони в различни черкви и манастири в България. Научих за тях от книгите на Асен Христофоров, на Светлана Мухова, от изследвания на изкуствоведа Ружа Маринска и др.

-Сред малко известните факти за възрожденския ни живописец е този, че той е притежавал много богата колекция от западноевропейските гравюри, сред които и ценни ренесансови образци, от кого се е учил. Как ги е събирал, къде се пазят? 

-Архивът на Захарий Зограф се пази в Националната художествена галерия. Преди известно време гледах там една много интересна изложба на негови графики, акварели, скици, портретите с маслени бои, тефтер с рисунки, както и сбирката от образците от европейското изобразително изкуство, от което се е учил.

В началото баща му и брат му го въвеждали в овладяване на изкуството на зографа в традицията на византийската иконопис, след това се дообразовал сам. Направил опит да получи образование в Петербургската художествена академия, но мечтата не се осъществила. В Пловдив се срещнал с френски художници и три месеца учил при тях. Имал свободното мислене на откривател, привличали го хоризонтите на непознатото, желаел да бъде един  от европейски художници, на които се възхищавал и вярвал, че може да го постигне.

В каква степен достоверността Ви е водила, кои от образите са плод на въображението, гъркинята Хриси –интелигентната жена,  която той  отхвърля, защото не е преборил в себе си консервативните представи за ролята и мястото на жената, и която след смъртта му тръгва по манастирите и църквите, които е изографисвал, за да е пак близо до него- плод на въображението ли е?

-Това е роман, светът в него е фикционален. Вдъхновението от стенописите, портретите, от рисунките, както и от писмата, беше благодатен стимул за въображаемото.
Всъщност почти нямам познания за членовете на семейството на Захарий, освен останалите най-общи сведения. За някои дори се знаят само имената – например за сестрите му. В повествованието има много действително съществували по това време личности, с които се е срещал, които са му помагали или са му пречели – брат му Димитър, благодетелят Вълко Чалъков, игумените на манастирите, в които е рисувал, първенците в Самоков и Пловдив, приятелите… Някъде бях прочела, че в Пловдив Захарий имал (неуточнено какво всъщност увлечение или връзка?) с една гъркиня. От тук нататък образът на Хриси е измислен. Измислени са Еленка, Юсуф и други, но знаем ли дали не ги е имало? Признатите от историята „факти“ са препредадени от някого версии, но те захранват въображението и това е интересно, вълнуващо.

Как разчетохте характера на художника по неговите стенописи? Това, което го е вълнувалоемите за живота, смъртта, бога, къде разкрихтенеговите съмнения? Има еднин разговор с игуменката на Самоковския Метох, Фота която го посвещава в богомилските гледни точки за човешкото и божественото. Открихтели следи от тези схващания в неговото творчество?

-За мен Захарий Зограф е магнетична личност най-вече с това, че в нея се отразява самият процес на преобръщане на съзнанието – патриархалният човек си тръгва… все още нещо е останало от него, но новата ренесансова личност вече разбира себе си като равнопоставена на бога. Самосъзнанието – Аз съм Художник, създавам свят – й дава основание да съпоставя себе си с твореца-създател на света.

Създадох си представа за този човек по прочетеното в писмата и от неговото творчество. Възхищавам му се, харесвам го не само като художник, но и като човек, опитвам се да го разбера във всичките му противоречия. Докато пишех за него, съжалявах, че не съм живяла тогава и че той не живее сега, въобразявах си го. И до сега в стаята ми има една голяма репродукция на неговия автопортрет и една малка.
Самата игуменка Фота е съществувала, има сведения за историята й, тя е личност с голям авторитет, постигнат с културата, познанията, добрите дела в грижа й за другите. Във всеки случай погледът на Захарий към света, съдейки по оставеното от него, прескача буйно извън границите на канона. Представям си, че е мислил за богатото разнообразие на живота, търсил е отговори там, където повечето му съвременници са спирали пред самия въпрос като пред затворена врата. Бил е свободен в мисълта и въображението си.

Как става така, че през 1851 г. пристига писмо от най-големия светогорски манастир – Великата Лавра на св.Атанасий, но заминават обаче  не   Димитър Христов, Иван Образописов и Димитър Молеров да изпишат външния и вътрешния притвор на главния манастирски храм,  а заминава Захарий. Като до ден днешен догматиците спорят за качеството на изрисуваното от него там. 
Наистина ли се среща там с Матей Преображенски –Миткалото, друг неразказан герой от нашата история с ренесансови черти?

Действително поканите от Великата Лавра са били за брата на Захарий, Димитър Зограф, за Ив. Образописов и Д. Молеров, но той на своя глава е заминал вместо тях. Знаел е, че е най-големият български художник на своето време, не му е липсвало самочувствие, нито енергия и воля да изпише в Атон стенописите с един нов авторски поглед и почерк. Неговите иконописи там наистина се отличават и това е чудесната следа, която оставя един просветлен ум и свободен дух – това е по повод коментарите на споменатите от вас догматици.

Много се изненадах наскоро от един репортаж от Самоков, който гледах по телевизията. Беше представяне на града в различни аспекти, които биха събудили интерес. За Захари Зограф се споменаваше само като един от зографите на Самоковската школа. Специално бе подчертано, че първият  български художник, автор на портрет, е Никола Образописов. Това не е вярно. Гордост на този град с необикновена културна история е Захарий Зограф – първият художник, който преодолява иконографския канон, рисува първите портрети в историята на българската живопис, както и въвежда изображенията от натура в стенописите, в акварелите, в графичните рисунки. Талантливият художник Никола Образописов е роден 23 години след Захарий Зограф, неговият автопортрет е рисуван между 1860 и 1861 г. Първият портрет в българската живопис (на Неофит Рилски) е създаден от Захарий Зограф през 1838 г. Автопортретът на Захарий Зограф е рисуван около 1840 г. (потвърдено от изкуствоведа и ексоерт-изследовател на художника, проф. Ружа Маринска). Този портрет е изключителен не само като реалистично изображение, но и като свидетелство за таланта, който улавя най-същественото, деликатно стилизирайки, съсредоточава вниманието върху погледа и движението на ръката, която държи четката. Този портрет е възхвала на художника, с такова самочувствие е мислил той за професията на твореца-живописец.

Матей Миткалото е много интересна личност, ренесансова – монах, скитник, изобретател, революционер. Бил е в Зографския манастир по същото време, когато е бил и Захарий. Възможно е да са се срещнали, хора като тях едва ли биха останали незабелязани един за друг. Надявам се да е било така, ако не, интересно е да си го представим.

От какво за Вас, човека  на театъра, е продиктуван  интересът Ви към миналото, към интересни личности от историята за които малко знаем,  какъвто е и героят на предишния Ви роман „Андроник“?
С  какво може да ни помогне срещата с такива личности да  опознаем  по някакъв начин и себе си, и времето, в което живеем?

Колкото повече четеш, живееш, наблюдаваш другите и себе си, научаваш, че има нещо устойчиво у човека, което преминава и остава през всички времена. И то е вътре в него, независимо от цивилизационните наслагвания. Неспокойствието пред въпросите, които животът поставя пред него и на които той не намира отговор, любопитството към света, страхът и героичният порив, изненадата да опознаваш себе си…

Да се пренесеш в друго време и място е не само начин да излезеш от ограниченията на времето и мястото, които са ти отредени, но и възможност да видиш себе си като друг, да преживееш невъзможното тук и сега.

За мен приключенията с Андроник и със Захарий Зограф бяха изключително вълнуващи. И все пак, където и да попадаш мислено, пренасяш със себе си своето същностно и сегашно аз. Понякога в тези пътешествия във времето – и като автори, и като читатели – откриваме познатите неща или установяваме промяната, а това води и до удовлетворение, и до тъга.

Театърът е действителност, в която „пребивавам“ от години, тя е ценна за мен с възможността за превъплъщение, с пристрастието към играта – на сетивата, на въображението, със свободата да бъдеш в различни и невероятни ситуации и пак да си оставаш ти, но да участваш сетивно и да научаваш нови и нови неща за света.

 

Проф. д.и.н. Анна Топалджикова е театровед, професор в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. Автор е на книги в областта на историята и теорията на театъра: „Необходимото чудо. Митът в българската драма“ (1988); „Авторът в пространството на текста“ (2002); „Разриви и нови посоки. Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те“ (2009); „Играта театър“ (2013); „Фобии и утопии“ (2014); книги с театрална драматургия „Реещи се гледни точки“ и „Робин“, „Маугли“, „Красавиците“ в „Театърx3“ (2012), романа „Ледовете“ (2007). Авторка е на книги в областта на историята и теорията на театъра – „Необходимото чудо. Митът в българската драма“, „Авторът в пространството на текста“, „Разриви и нови посоки. Българският театър от средата на 50-те до края на 60-те“, „Играта театър“, „Фобии и утопии“, на книги с театрална драматургия –   на романите „Ледовете“, „Отлитащото време – лъч светлина през обектива. (Фотографската фамилия Карастоянови)“, „Амарила не обича текила“, „Колелото на живота“ и „Андроник“. Има   Председател е на Театралното сдружение „Антракт“. Проф. д.и.н. Анна Топалджикова е двукратен носител на „Икар“ за критически текст на Съюза на артистите в България за 1982 и 2000 г., и на „Икар 2015“ за книгата „Фобии и утопии„.

Коментари

comments