Цифровите услуги, цифровите пазари и цифровите главоболия с новите медии

0
228

Цифровата ера роди един развиващ се парадокс: технологиите изпревариха съдържанието. През миналите два века писателите – фантасти предсказваха развитието на техниката и технологиите, като ни изпращаха в бъдещето.

А сега съдържанието едва догонва технологиите и вече технологиите предсказват фантастичните сюжети. Но…Вече не технологията дискува интереса на потребителя, а качеството на съдържанието. Така че състезанието се пренесе отново към съдържанието. Затова и преживяваме отново бум на интереса към писателите и книгите. Защото технология за споделяне може да създаде всеки технологично грамотен човек. Но не всеки ще създаде потребители и може да произведе качествено съдържание.

Аз лично смятам, че ЕС избърза да замени термина медии с медийни услуги под натиска на пазара и частния бизнес. Оттук и настъпи объркване в  разбирането за цифровите услуги, цифровите пазари и (?) дигиталните (цифровите) медии. И в момента има разногласия в представата какво е медия и какво е медийна услуга, кой или какво може да се нарече медия и кой, как, с какъв регламент може да предлага медийна услуга – съгласувателен, регистрационен, лицензионен, разрешителен…Какво представляват сега електронните медии, бившите  печатни медии или телеграфните агенции, могат ли да бъдат равностойно приемани като традиционните електронни медии – телевизиите, радиостанциите? Изобщо какво е сега електронна медия? Какво е социална мрежа и социална медия? Аз мога ли да бъда медия, ако си изработя правила и правилник, според европейските директиви и националното законодателство? Практиката от съдебните дела у нас (проучване, което напрвихме по европейски проект, заедно с няколко университета в чужбина) показва, че липсата на национално законодателство и ясна съдебна практика  в областта на цифровите услуги също е проблем. А на цифровия пазар медийните услуги са само част от коменикационния бизнес. Неяснотите около собствеността на медиите, интелектуалната собственост и медийните услуги позволяват своеобразие и разнообразие в юридическата оценка на едни и същи действия и нарушения. Да вземем за пример един електронен сайт. Регистриран е от фирма. Управлява се от юридическо или физическо лице. Има управител, главен редактор, редактори. И ако някой съди например този сайт, труудно е да се установи кой носи отговорността за цялото съдържание. Репортерът казва – да, аз създадох съдържанието, но заглавието и мултимедийното допълнение към него не са от мен. Главният редактор казва – да, аз промених заглавието, защото…не ми хареса например.  А заглавието може да  подвежда  и изменя характера на съдържанието. След което се оказва, че друг е  добавил звук, картина, снимки, които подсилват негативни факти или отхвърлят, изопачават, подменят фактите. А ако по едно събитие или личност агрегирате само негативно съдържание и казвате – аз само това намерих в мрежата? Кой лъже? Защото фалшивата новина по същество е лъжа.

Ако ограничавате съдържанието или внасяте рестрикции  при създаването и разпространението му, може да се стигне до цензура. Ако обаче няма контрол върху публикуването на съдържание може да се стигне до произвол  и накърняване на права, лично достойнство, деформация на пазара. Къде е мярката? Можем ли да дадем права на независим регулатор или да разчитаме на саморегулация? Кое е по-демократичното и по-справедливото от двете? Това е като цензурата и автоцензурата. Няма нужда да ви цензурират, защото вие и сам, според вида на изданието и собственика, можете да се цензурирате. Но това не е саморегулация. А доколко е независим един регулатор, изграден по политически квоти, както е  у нас? А в него няма дори гражданска квота. Не е ли рисковано да се разширяват правата му? Какво е фалшивата новина? Невярно съдържание, манипулиране на съдържание, съответно премълчаване, подмяна, игнориране на част от съдържанието, съзнателно акцентиране върху несъществена информация, игра с интонацията и начина на поднасяне, с добавено съдържание? А ако източникът на информация лъже и медията съзнателно не го опровергава? А измислената новина, в която са добавени или изключени участници, подменени или разменени техни думи, изрази, коментари или са подложени на тенденциозно фрагментарно цитиране? Как подобни похвати могат да се прилагат в бизнес практиката и пазарните отношения? А какво се случва, когато собственик на медия, платформа, мрежа е офшорна компания? А докъде могат да стигнат правата на транснационалните комуникационни компании, мрежи, портали в налагането на политики в областта на съдържанието? Впрочем, какво се случва с теническата намеса и технологичните манипулации, когато съзнателно ви избират таргет групи или ви затварят в определена мрежа (какъвто е примерът с Фейсбук)? По този начин частна компания нарушава вашите права като потребител, гражданин, личност или участник в създаването на интелектуален продукт, от който компанията може да печели. Загубата на идентичност при разпространението в мрежите също е проблем, свързан с личните права, интелектуалната собственост, личното пространство. Кражбата на съдържание става лесно, а защитата – все по-трудно. А какъв може да бъде юридическият спор, когато световна мрежа като Туитър изтрива профила на все още действащия президент на САЩ?  Може би това е допустимо,  според собствените правила и преценка, която обаче може  да не е правно издържана и да нарушава публични права….Но, влизайки в тази мрежа, вие приемате нейните правила. Въпросът е кой ще контролира и проверява правилата. Възникват и въпроси, свързани с етиката, човешките права, медийните свободи, свободата на словото и изразяването. А какво се случва, когато имате насреща робот, който може да бъде „говореща глава“ с чужд глас, чуждо лице и чужд текст? А как ще разграничаваме в бъдеще обществена функция, обществена медия, обществена мисия? А какво правим с непоканената, натрапена реклама с уловки и капани, които по-неизкушените потребители не могат да се справят, да избягват, игнорират, премахнат? Това е игра на ръба на закона и етиката, морала.

Спомням си един казус – взрив в един от военните заводи у нас. Пътник от минаващия влак е успял да заснеме взрива. Изпраща го в БНР, ние го качваме в интернет сайта. Веднага от няколко агенции, две от които международни, поискаха да ги публикуват. Те не са наши. Звъним на автора. Той отговаря – нямам претенции. Даже не желае името му да се публикува. След което обаче размисля, като го убеждаваме, че името му под снимката ще я защити произволно разпространение и спекулации, разбира се. Информираме го за заявките от агенциите. Той първо заяви, че не го интересува, след това попита за финансов интерес. Но, ние нямаме право да продаваме чуждо съдържание. При това не сме си уредили правата върху него. А човекът е все още на път. Устно негово разрешение не е гаранция. А междувременно някои медии и мрежи вече публикуваха снимката, тъй като съдържанието в интернет сайта на БНР е публично достъпно и безплатно. Разбира се, тиражирането и разпространението от медия и агенция е друг въпрос. Сега, 10 години по-късно, с електронното банкиране и цифровите услуги, уреждането на правата не е проблем. Но защитата е. Въпросът е доколко равнопоставени и защитени са всички участници и съучастници в създаването на съдържание.

Вече говорим за правна несигурност. За потребителя обаче е по-важна информационната сигурност, ако той може да бъде подведен, излъган, да бъде злоупотребено с негови лични или публични данни. „Ерата на саморегулирането приключи“, заяви неотдавна британският министър на културата. Великобритания  обаче излезе от ЕС, а какво да правят останалите европейци? Битката за пазари между САЩ, Европа, Русия, Китай  зададоха и темата за правата и задълженията на транснационалните компании и мрежи със стратегически статут, като Фейсбук, Туитър, Инстаграм и др. Могат ли те да застрашават националната сигурност и могат ли да бъдат ограничавани, без да накърняват основни права на гражданите? Цифровите услуги ще създават все повече цифрови грижи и изоставането на законодателството се превръща в тревожна тенденция, застрашаваща личната и общата сигурност.

 

*Авторът на публикацията, Валерий ТОДОРОВ, е журналист, медиен експерт, генерален директор на БНР (2007 – 2008 г.), университетски преподавател, хон. професор, автор на разработки и платформи в областта на новите медийни технологии.

Коментари

comments