СРЕЩИ НА РЪБА НА СЪРЦЕТО

0
1557

Новата книга на Васил Ю. Даскалов „Рисунки” се появява в точния момент на тревога, несигурност и тъга по изгубената чувствителност и липсата на прегръдки. След семейната сага „Мария на сутринта”/2018/ и предизвикалата сериозен отзвук „Лагер на смъртта”/2019/, на прага на Коледа 2020, авторът ни подарява своите „Рисунки”. Късите разкази са обединени тематично в „Албуми”, защото са като снимки, превърнати в поетична проза. Част от тях са по новини в медиите, които сме пропуснали или си припомняме, други са споделени или преживени истории. Защо са важни? Защото са истински. Главни герои са Доброто и Съпричастието в един  ребус, който търси „глътка човещина”. Разкази за семейната гибел, за самотата, честта, за майчината обич, за похотта и бездушието, за съдбата на учителите, на пенсионерите, на инвалидите, на болните, на … Много обич, много болка, много тъга по отминалите дни, завръщане към родовата памет. Удивителни природни картини, тайнствата на стари къщи, уханието на море и цветя. Всичко в книга, която се чете на един дъх и с благодарност за Докосването. Тя е подарък за споделяне между хора с фини сетива. Някъде сред „бездушната сигурност” и „неумолима сива безбрежност” припламват такива искри, които извикват неочаквани и нескривани сълзи. Васил Ю. Даскалов няма друга претенция, освен да докосва.
Едно интервю на Божидара Димова с автора.

Много малко хора избират да се върнат към мрачните и страховити страници от нетолкова далечното ни минало. Още повече млади хора като теб. Защо? Какво те провокира?

– Докосна ме чисто човешкия аспект – хора, които страдат неправомерно, изправени са на ръба на оцеляването и отвъд тази граница. Нормално е за мен, като гражданин и читател, една такава несправедливост да ме предизвика. Тя е завръзка в много сюжети – четем и търсим дали доброто ще победи. Казах си,че тези нишки от преплетена гибел трябва да се опишат, да се обърнат в едно литературно познание. Както читателят търси правдата, докато чете, така и аз исках да стигна до най-голямата и меродавна присъда – общественото познание за фактите и вината.

-Ти се срещна с малцината оцелели, сега също се борим да оцелеем в условията на пандемия. Какво научи за оцеляването?

  – Бях поразен от човешката устойчивост, колко може да понесе физически един млад човек, как психиката се изключва. В един момент разбрах, лагерът е до време, ако оцелееш, но бремето остава доживот. Тези хора не са имали за свой основен житейски смисъл един ден да могат да разкажат, словото да бъде най-сериозният съдник. Някои от героите в книгата за лагера оцеляват, защото са упорити, приемат трудовата си съдба, противно на нечовешките обороти. Ние разполагаме с много свободи и удобства, едва ли бихме се справили като тях. Но нещото, което може да ни помогне е дисциплината и самосъзнанието. Да не чакаме ограничения или блага от институциите, а сами да си ги създаваме. Може би да бъдем и по-малко капризни. Българинът трябва да се стегне, да се оплаква по-малко и да прояви креативност, всеки в своята сфера.

-Как минаха срещите в Ловеч, какви са отзивите?

– Хората бяха жадни за тази история, защото за първи път роман съчетава най-съществените свидетелски показания, мемоари, както и интервюта с политици. За мен като автор предствянето на част 1 в библиотеката в Ловеч ми даде знак как да започна продължението. Една завръзка, която дойде от очевидците. В Стара Загора през 2019 направихме мултимедийно представяне, излезе да говори един от лагеристите, Христо Мичев родом от Казанлък, както и председателят на Съюза на репресираните. Прозата, като още един формат на познание за събитията, увеличи познанието, информираността на хората.

-Сега на другия полюс. Все пак сме в предпразнично време.Ти какво очакваш от Коледния дух? 

-Да се вслушаме в примерите за доброто, да го възприемем, да се научим да бъдем по-състрадателни, да проявяваме онази човечност, която ще ни възпита да живеем по-добре. Така ще ни бъде още по-леко да вярваме в себе си, да не завиждаме, да постигаме целите си с лекота.

-Според теб Доброто унаследява ли се или се възпитава?

-В развитието си човек има нужда да бъде воден към нраствените ценности. Не бива да подценяваме подводните камъни, скрити в човешкия ген. Средата изключително влияе на формирането на ценностната система, както и здравия семеен климат. Обаче всеки родител трябва да се интересува, да създава добро у детето си всеки ден, да не претупва грижата.

-В този смисъл създаваме ли среда да расте доброто в нас? 

     – Ние българите се радваме на примерите за добро – спасено куче, човек откликнал на апел за дарение, полицай помогнал на възрастна дама да пресече, но като че ли го правим предимно от позицията на зрители. Предпочитаме да коментираме в социалните мрежи, склонни сме да обвиним другия в липса на грижа, вместо да излезем от черупката си и да дадем пример. Но считам, че сме на прав път, малко ни трябва, хубаво е, че се впечатляваме, не сме равнодушни. Остава ни да бъдем малко по-дейни.

Имаш ли идея за нова книга? Имаш ли усещане за развитие? 

 – Искам да бъда като (добрия) режисьор, който не се придържа към строгоопределен стил, а харесва дадена тема и я прави въздействаща.
С разказите „Рисунки – Разкази, които докосват“ затворих един цикъл на преки, силни впечатления в търсене на доброто, къси, подострени мотиви, които те жегват на точното място. Домилява ти. Двата тома за Ловеч ме предизвикаха концептуално, бяха като дипломна работа със специфична стилистика и труден триаж. И тук голямата летва – да остана верен на фактите, но и да въздействам  художествено. Да се самоогранича, за да избегна мелодрамата и романизирането. След тези книги имам много по-зрял поглед върху скелета на една бъдеща творба, дори когато чета за удоволствие, гледам професионално на текста, критикувам на ум или се възхищавам на структурата и тропите. Целият досегашен опит може да развие един бъдещ роман за първите години на прехода, семеен, социален, без политиката и тъмните кръгове, фокусиран върху обикновения човек, търсещ себе си. Разбира се ще включа автобиографични елементи. И изобщо ще се върна към семейната сага, но не съвсем. Аз се стремя да надграждам, да добавям нови структури и идеи, да не повтарям с точност жанра, темпото, настроението.

-Бъдещето тревожи ли те, или си вдъхновен, че човечеството го чакат по-добри дни? 

-Аз съм оптимист. Поели сме в правилната посока, вече отхвърлихме много навици, убедихме се, че те не работят в наша полза – като пиенето на газирано, пушенето в затворени помещения, като холове, спални, работни кабинети, на път сме да се откажем от бензина, научихме се да осиновяваме бездомните кучета и да не мятаме боклука през терасата. Мисля, че нациите от бившия соц. блок изживяха едни трескави тридесет години на преход. Предстоят нови тридесет, където това напрежение трябва да се разсее, кариеризмът и недоимъкът да се успокоят и всеки да повярва в себе си. Това е закономерна крива, живеем все по-добре, манталитетът ни стои все по-достойно в Европа, успехите ни са по-лесно постижими.

Божидара ДИМОВА

Коментари

comments