Тенорът Камен Чанев-професионализъм, музикантщина, човещина

0
456

Почти всяка смърт ни сварва неподготвени. Но тази, поредната жертва на коварния вирус, ни нарани и шокира някак особено много. Отне ни внезапно скъп човек, ценен за стотици по целия свят, чиято поредна вокална изява на сцената се очаква с трепет, вълнение и нетърпение.

Тенорът Камен Чанев отлетя от този свят и ни остави потопени в скръб

Най-успешният в момента български тенор с международна кариера беше солист на Националните оперни теотри в София и в Прага, изявяваше се в основния теноров репертоар на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ.

В едно от последните интервюта за БНР тенорът споделя, че най-истинската публика е българската:

„Българската, тя усеща, когато дадеш от себе си, когато наистина музицираш тя го усеща, докато, например, в Германия може да си изпял невероятно арията си, да си направил страхотна фраза, да си изиграл всичко… и публиката реагира накрая на операта. Много трудно се пее пред такава публика. Докато в България е удоволствие да пееш“.

Камен Чанев е роден през 1964 г., завършва Френската гимназия в родния си град Сливен, а след това Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“, София.
Специализира в Рим, в Академията на Борис Христов. Работил е с Александрина Милчева, Гена Димитрова, Леоне Маджера (пианистът на Лучано Павароти). Лауреат е на конкурса „Йуси Бьорлинг“, Швеция.
През 1992 г. започва работа в Софийската опера. След пет сезона се мести в Прага, където пее в продължение на две години. Изявява се в основния теноров репертоар – освен в България и на големите оперни сцени в Европа, Азия и САЩ. Има престижни ангажименти на сцените на Виенската Щатсопера (в ролите на Де Грийо от „Манон Леско“ и на Пинкертон от „Мадам Бътерфлай“) и на Арена Ди Верона (Калаф от „Турандот“).

Шеф-диригентът и директор на Софийската филхармония, Найден Тодоров, написа спонтанно следното:

„Шокът е огромен за всички. Защото Камен успя през годините някак от само себе си да влезе в живота на българския оперен свят – без фойерверки, без излишно шоу, само с професионализъм, музикантщина и човещина. По много и от трите.

Трябваше да записвам диск с италиански тенорови арии за американска компания и търсех добър тенор. Помня думите на Цветелина Малджанска, която без да се замисля ми каза неговото име – търсиш тенор, значи ти трябва Камен. Запознахме се, пихме кафе и след няколко часа бяхме в студиото. Беше толкова лесно… Много рядко в живота ми съм се чувствал толкова удобно в работата си с певци.

Сприятелихме се някак неусетно.

Хората знаят, че не обичам да ходя на гости, а от това по-малко обичам само да имам гости. Камен е един от малкото хора, които са ме посещавали в родния ми дом в Пловдив.

Помня, че дойде да рождения ми ден през далечната вече 1999 вкъщи и на другия ден баща ми ми каза – „Не очаквах, че сред приятелите ти ще има и толкова забавни хора“…

Две години по-късно, когато вече бях музикален директор на родния ми оркестър в Пловдив, получавах сериозни критики, че не може човек, който не е дирижирал опера в живота си, да стане главен диригент на Пловдивската опера. Историята беше, че вече се познавахме прекрасно с филхармонията, но наистина операта ми беше още съмнителна. Реших, че искам да направя оперния си дебют с Тоска.

Различни приятели ме разубеждаваха, че била трудна. Как можех да им обясня, че аз заради Тоска и Бохеми въобще харесвам операта…

Поканихме за тенор Камен, за който Каварадоси също беше дебют. Скарпия беше друг прекрасен млад български певец, отишъл си без време – Стоян Иванов. Този спектакъл и до днес си остава един от най-красивите спомени в живота ми. По-късно с Камен правихме Тоска къде ли не, заради това първо представление в Пловдив, аз свързах в съзнанието си Каварадоси завинаги с него.

Мина време, и веднъж се засякохме в Софийската опера. Той ме попита някак между другото – дирижирал ли си в Румъния? Казах – не, познавам я само от пробега Видин-Виена. Предложи ми да дирижирам спектакъл на Бохеми в Констанца. Бохеми, както знаят близките ми, е друга моя слабост. Съгласих се без да мисля, в последствие се оказа, че първата репетиция там е ден след мой спектакъл в София. Смятах, че е невъзможно да стигна и бях готов да откажа. Камен ме обяви за луд и дойде след спектакъла да ме вземе. Пътувахме с джипа му (това беше и първото ми качване в такава кола) през Стара Загора, за да оставим Таня. Преспахме у тях и на другия ден рано продължихме за Констанца. Милата Таня стана в 5 сутринта, за да ни изпраща. Констанца се превърна в театър, в който се завръщах отново и отново през годините, просто след онова Бохеми се харесахме.

Певците знаят, как Камен бе от помощ на колегите си и на сцената. На една Травиата в Пловдив сопраното получи бяло петно в последното действие, той ѝ подсказа репликата, тя запя неговата, той продължи с нейната… беше забавно, но само за запознатите, защото от публиката никой нищо не разбра. Години по-късно, на една Аида в Испания, отново в последното действие, неговата колежка получи срив на гласа, което е кошмар за всеки певец, Камен отигра всичко, като пееше ту нейните реплики, то своите, получи се като обяснение в любов на Радамес към Аида. Помня подобни сцени и от Лучия ди Ламермур в Америка. Колко ли пъти е помагал на колегите си. А аз, дълго време смятах, че това е нещо нормално и напълно в реда на нещата. Само защото имах късмета да навляза в оперния свят чрез хора като него. Трябваше ми време, за да разбера, че по принцип оперният свят работи по друг, не чак толкова красив начин.

Когато започнах работа в Русенската опера, исках първата ми премиера да бъде заглавие, което наистина обичам, но не бях дирижирал. Едно от най-любимите ми. Бързах да го направя, защото в Русе не може да се каже, че ме посрещнаха въодушевено и не бях съвсем сигурен колко време ще ми издържат нервите. Турандот. И разбира се, поканих Камен. Случи се същото като в Пловдив – Турандот беше дебют за мен, дебют и за него. И той отново запечата себе си в моята представа за Калаф. После го правихме къде ли не. Ролята му в Турандот се превърна в поредния му бисер в короната.

Веднъж ми звънна по телефона, полу ядосано, полу смеещ се – „Сине, ще те убия!“. Аз бях тотално не в час и отреагирах подобаващо. Той, усети объркването ми и съвсем се разсмя – „Търсиха диригент спешно във Виенската опера, аз им дадох твоя телефон, а той – изключен!“. Историята беше, че понякога проблемите след сигнали на „доброжелатели“ ми идваха в повече и аз просто го изключвах. По едно време даже и от Стефан Данаилов го отнесох, заради изключения телефон. Вече не правя така, просто го държа без звук – пак не вдигам, но поне на хората им дава сигнал „свободно“. Смешното от тази история беше, че години по-късно Вера Немирова ме запознава със знаменития интендант на Виенската опера Йоан Холендер и неговите думи бяха – „А, вие сте диригентът с изключения телефон“. В онзи момент не направих връзката, месеци след това Камен ми припомни историята.

Поредната „румънска история“. Звъни ми Камен, аз съм в София, имах някакви записи в радиото. „Сине, познаваш ли Стифелио?“. Аз мълча. Нищо не ми говори. Той се смее. „Ще я научиш. Слушай сега, след около десет минути ще ти се обадят от радиото в Букурещ, заболял им е диригентът, казах им, че само ти ще се справиш. Няма да се правиш на луд и ще си искаш хубав хонорар, имат пари, събитието е голямо. Хайде, чакам те там!“. И ми затвори. Наистина, след десетина минути ми се обадиха, бяха много мили. Седмица по-късно тръгнах за Букурещ. Те вече бяха пуснали афиши с моето име, рекламираха навсякъде. Повикаха ме преди репетицията и ми казаха, че има хора в България, които не ме обичат. Пак гледах като теле и те ми дадоха писмо от представител на българския гений (нали знаете думите на Елин Пелин?). Щях да получа удар, но дамата от оркестъра продължи – думата на Камен тежи повече от всякакви писма на подобни низки хора. Беше невероятен концерт, освен Камен участваше и един феноменален румънски баритон – Едуард Тумаджан. Беше поредното изключително преживяване, което постави началото на прекрасните ми отношения с този чудесен оркестър. А противното писмо още го пазя, в една специална моя колекция.

Един от последните ми спектакли с Русенската опера в НДК беше също с Камен – Риголето. Не бяхме го правили заедно от повече от десет години, поради което отидох при него и го питах има ли нещо да ми каже. Погледна ме абсолютно неразбиращо. Пак го попитах – отдавна не сме го правили, има ли нещо специално, което прави или иска да направи. Той се засмя и ми каза „Сине, не се притеснявай, с тебе винаги сме се усещали“. Така си беше.

За последно се видяхме по улиците на Виена. Той ме видя, аз се бях заблеял нанякъде. Чакаше Таня пред някакъв магазин. Разбрахме се да му се обадя при следващото ми ходене, че този път няма да избягам и трябва да ги посетя в къщата им край Виена. Малко след това настъпи Ковида и света го затвориха. Накрая проклетият вирус отне на музиката и Камен. Ще останат спомените. И знанието, че колкото и невъзможно да изглежда, е напълно възможно да има големи артисти, които да са и големи човеци.“

НАЙДЕН ТОДОРОВ

27.11.2020

https://bnt1.bnt.bg/bg/a/kamen-chanev?page=2

 

 

 

Коментари

comments