КАРТИНИ С ДУША И ИСТОРИЯ-РАЗКАЗИТЕ НА БИЛЯНА ГЕНОВА

0
501

Искате ли да си подарите въображаемо пътешествие в света на изкуството, да погледнете през картината с погледа на инфантата на Веласкес, да се загубите във Венеция, да размените образи и роли в истории за любов, да вкусите човешка близост и топлота с аромата на арменски сладки? Изобщо, да се загубите в потънете в картините, за да откриете отново смисъла и вкуса на живота.
Днес имаме особена нужда от това, смята авторката на „Чакам в кафенето“, Биляна Генова. Такъв разказ с такова заглавие няма, но чакането е състоянието, което в момента ни е наложено, а и ние сами си самоналагаме, но то е и възможност да спрем, да осмислим живота, за да изградим „ култивирана съпротива срещу страданието“. Изкуството е точно такава възможност за спирка, за преобръщане на погледа и през фантазното осмисляне на реалното.
Маргьорит Юрсенар има такъв разказ- художникът Ван Фу избягва надвиснала над него заплаха, като с нарисуваната си лодка отплува в морето към светлите хоризонти на собствената си картина…
Биляна Генова ни предлага такава възможност да попътешестваме в света на изкуството, за да намерим себе си.

Всеки един от нас е герой на собствения си живот, на собствената си история. И е хубаво да я осмисля през литературата, през изкуството…

 

–Отрасли сте в среда на хора на изкуството. Изучавали сте история на изкуството в страната на изкуството, Италия. Кога се появи потребността да превърнете в разказ контактитите си с изкуството?

-Преди няколко години започнах да пиша и да, това наистина е потребност, защото човек иска да сподели с другите това, което го вълнува, иска да сподели любовта си към изкуството и да опише, да разкаже това, което е натрупал през годините като познания, впечатления, опит и мъдрост. Всичко, кото можеш да научиш от срещите си с картините, с изкуството и най-вече с творците.
В моите разкази много от героите  са художници- мъже, жени, от различни националности, някои реални, други измислени. Но не само художници, а и техните музи, техните модели-това са част от моите герои, защото разбира се, не всички са хора на изкуството.

-Сборникът е и като една галерия, в която всеки разказ е картина, чиято тайна трябва да разгадаеш. Така казва  инфантата на своя приятел Диего (Веласкес). В един друг разказ пък има реплика „искам картината да има душа и история“. Каква история търсим в картината, каква тайна-собствена, на героя, илитази, на художника?

-Да, и в двата разказа, които споменахте, се говори за тази тайна, интересува ме отношението на художника с неговия модел. Картините, за които говорите, са картини-портрети. За мене е много интересна тази тайна, която разбира се, само те си знаят, тайната на връзката, която се получава между художника и неговия модел.  Малката инфанта казва-„тази картина ние ще си я наречем: „Инфанта Маргарита, която се усмихва на своя приятел“  Веласкес добавя- „и това ще си остане нашаша тайна.“
Таната е, какво всъщност рисува Веласкес на картината Менини. Тя е останала в историята като кртината „Менини“, но всъщост менините са епизодични герои, това са придворните дами на инфантата и те не са най-важните в картината, те са само за красота, както казва малката инфанта. Всъщност важното е, и затова картината е много интересна, че в центъра са отношенията между художника и и неговия модел, който, независимо че е дете, е негов равностоен партньор в диалога.
Така че, в картините често има нещо скрито, което може само да си представяме и това е историята, която се крие зад взаимоотношенията между художника и този, който е нарисуван.
Интересно е.

-В търсенето на тази тайна, човек открива неминуемо и нещо скрито вътре в себе си?
-Със сигурност открива, защото всеки един от нас е герой на някаква история. И макар и малко хора да си поръчват портрети, аз бих ги посъветвала  да го направят. За да се видиш през призмата на художника. Това е много интересно преживяване. Всеки един от нас е герой на собствения си живот, на собствената си история. И е хубаво да я осмисля през литературата, през изкуството…

-Тоест себе си можем  да осмислим по друг начин през очите на художника?

-Със сигурност може да откриеш свои черти. Може да откриеш някакво свое преживяване, някаква своя мечта, някаква своя представа за красотата.
Така както и в литературата.
Надявам се, че когато човек се докосне до тези разкази в моя сборник, ще съпреживее и някаква своя лична история, която му се е случила и по някакъв начин ще асоциира с историите в рзказите. Защото те са свързани с нормални, човешки неща: с любов, с пътувания, с отношения между деца и възрастни, с остаряването..с най-различни житейски теми.

-В този сборник рисунките са на майка Ви, художничката Натали Генова, но не са рисувани за тези разкази.
-Да, те са рисувани преди много години. Те не са илюстрации, а са рисунки, произведения на изкуството. В последствие, по идея на моята дъщеря ги сложихме в книгата и те чудесно се вписаха в историите. Сякаш наистина са създадени за тях.
Майка ми я няма на този свят от няколко години, не е виждала разказите, не е рисувала по тях, рисувла ги е когато е била млада.

Но сигурно Вие сте научили нещо повече за вашата майка, Наталия Генова, от тях. С какво тя е допринесла за вашия различен поглед към света, за умението да пречупвате ежедневното през призмата на изкуството?

-Тя е човекът, който винаги е създавал изкуство, в най-различни стилове и жанрове през живота си. И за мене представата за творец  я свързвам с нея. Може би защото тя е първият човек, с когото съм общувала. Тя беше човек, който непрекъснато променяше нещо в живота си. Непрекъснато се захващаше с нови неща, рисувала е, създавала е бижута, авторска мода, после пак рисуваше. Правила е декори за телевизията, костюми за театъра, работела е в най-различни сфери на изкуството. И ето това може би по някакъв начин в мене е дало оптимизма, че човек може да се занимава успоредно с различни неща. Да променя живота си, да се захваща с нещо, което го увлича и което смята, че може да направи. Затова и издадох тази книга всъщност.
Но това, което тя ме е научила е, че изкуството е нещо, с което можем и трябва да живеем.

-Може би това свободно отношение към различни видове изкуства, което е имала майка ви, е дало отражение в тези ваши разкази, в които изкуствата сякаш разговарят по между си, взаимно се допълват. В тях има и музика има стихове, през различни изкуства се градят образите. Нейните картини в сборника са също многознакови.

-Така е. Нека читателите се вгледат в рисунките.


Поезията пък нося като някакъв дар от баща ми, който пише и дядо ми. Поезия винаги е имало в нашата библиотека, особено обичам Емили Дикенсън. Нормално е изкуствата да се преплитат както в живота, така и в литературата.

-можете ли да определите какъв жанр са вашите разкази, които за мен с сюрреалистични с това прескачане във въображаемото от реалното през изкуството?
-Не знам как да ги определя като жанр. Може би някой критик може да  го праправи. За мен това са едни истории, в  които реалното и нереалното живеят в абсолютно съгласие и няма противоречие между тях. И човек понякога в собствения си живот не може да определи дали нещо го е преживял наистина, дали го е сънувал, дали си го е мечтал.. И  това на мен ми се вижда хубаво, да се живее така.

–  Но сборникът се казва „Чакам те в кафенето“. Метафора на какво е кафенето? Спиране на времето, за да се възприеме света в дълбочина?“Грижливо култивирана съпротива срещу страданието“-казва вашата героиня, когато се спира за миг в потока събития, които са й се случили, за да изпие едно кафе.

-Във Венеция.(усмихва се)
Да, вие казахте „чакам те в кафенето“, а името е: “Чакам в кафенето“. Но грешката беше може би вярна, защото всеки може да допълни това изречение-„Чакам в кафенето…“, Заглавието наистина може да е метафора и на любовта, и на копнежа, и на очакването на срещата със някого, когото много искаме да видим.
Няма такъв разказ в книгата „Чакам в кафенето“. Но наистина присъстват няколко истории и сцени, свързани с кафенета във Венеция, в Созопол, в Париж.
Чакането е метафора на нашата надежда на бъдещето. Понякога не е приятно да чакаш, но пък в същото време имаш възможност да спреш, да си помислиш, да погледнеш себе си. Чакането дава възможност да си припомниш.
Сега, в момента , всички сме в един период на чакане всичко да свърши. Може да пътуваме само във времето и в нашите спомени или в бъдещите си планове, така че, чакането не е толкова лошо.

-Дано помъдреем по времето на това изчакване и да се научим как да се съпротивляваме на страданието..

-Да, за мене човек трябва да се опитва да култивира сам, да си създава механизми на съпротива срещу страданието, въпреки, че то е неизбежно  разбира се, в живота. На всички ни се е случвало. Но някак си трябва да успяваме да го преодоляваме. И да намираме път напред.

-Да помечтаем ва Венеция. Тя е някак си ключов образ в сборника. Но това не е обичайната Венеция, познатите красоти са пречупени през  фокуса на една лична история- като огледалото в Менините на Веласкес. А в друг  разказ познатата Венеция изчезва. Превръща се в лабиринт, в който може да се загубиш.
Каво значи да се загубиш във Венеция?

-Да, метафората на лабиринта свързвам с различните пътища, които човек има в живота си и дори да се намира на едно хубаво място, дори животът да е хубав, той е изпъстрен с различни пътища, които, като каналите на Венеция, ни дават шансове и възможности да тръгнем в различни посоки и понякога да се изгубим.

Понякога се случва да се изгубим в живота си. Обаче не трябва да се плашим оттова. Венеция за пътешественика в началото е плашеща заради това, че не може да се ориентира в нея и че се губи непрекъснато. Аз казвам в моя разказ, че загубването във Венеция е наслада. И просто трябва да му се отдадеш. И да се забавляваш, да се радваш, защото градът е магнетичен и великолепен. И разказвам за места, които не са така популярни.
Така че, бих посъветвала всеки, който в бъдеще отиде във Венеция, просто да се опита да се изгуби някъде, не в най-туристическите места, а някъде в   нейните малки кътчета. Където ще открие интересни неща за себе си. Възможно е да срещне някой непознат, с когото да има интересен разговор.
В моя разказ закачката е.. няма да я издавам, но героинята се среща с една известна личност, за която не е сигурна всъщност дали е той или не е той…Защото във Венеция можеш да срещнеш всекиго.. И много да се объркаш.

-Има и една арменска нишка, какава е връзката с арменскостта, като че ли има единдаден отговор на Какво е да си арменец в света?

-Връзката е, че познавам много арменци, които много харесвам, много уважавам и много обичам. Хора с различен живот, с различни професии. Хора, които прекрасно живеят тук от поколения. За мен беше интересно да изучавам историята им, да слушам разказите им и тези разкази се превърнаха в истории. Арменците са един народ, който имат трудната участ да живеят в изгнание.  Разбира се много народи са така поставени от историята на изпитание, но те някак си много гордост носят това изпитание и затова ги ценя. Но те са част от нашия живот. В разказа с арменските сладки, това е всъщност една съседка, част от живота на квартала, една жена, която е много обичана и която разказва една рецепта, как се правят прословутите арменски сладки. Рецептата може да бъде изпълнена по разказа ѝ буквално, защото е напълно автентична. Но поркрай разказа как се приготвят те, тя разказва страшно много интересни истории от живота на тази фамилия.

-Да, това е и рецепта за любов. Изобщо, ние говорихме за формата на вашите разкази, която е много впечатряваща, защото е изненадваща, но всъщност, в тях става дума за любов.
-Да, надявам се, че това се разбира. Аз не съм написала любовни истории, но това са истории за любовта между хората.

-Звучи като послание в тези времена?
-Дано да е така.

Коментари

comments