Удиалъновските разходки на Алберт Бенбасат във времето и пространството в търсене на изгубени вещи и хора..

0
950

Трябва да се признае, че разговорът е между състуденти, следователно хора, споделяли общо време и спомени, така че намерените от Алберт предмети отключват и други разкази..
Но и всеки може да намери нещо от себе си в тези прекрасни притчи-разкази.
Представянето на книгата по време на карантина при спазване на всички изисквания   в Cacalibri, допълнително подисили чувството за извънвременност и пространственост, което самите разкази носят. появиха се и някои от истинските герои, като порасналата малка Ани, например.

-„Станал съм вехтошар на спомени, възстановявам стари вещи“- казваш.  Кога човек всъщност се отправя на това пътешествие, на  тази одисея назад във времето и каква роля играят вещите по пътя?

– „Събирач“ ми звучи добре, макар да не съм реставратор.За мене времето тече    паралелно, едновременно съществуват миналото и настоящето и аз не мога да ги разделям. Това не е болестно състояние, това е състояние на духа. Не мога да се откъсна от моите преживвания, от моите любими хора, от които голяма част ги няма, и от вещите, с които сме живели, ти знаеш, много, много години – и които вече в днешния виртулен свят ги няма.

Имаше ли определен предмет, който ти подсказа да започнеш да разказваш тези истории?

– Може би ютията…

Заради баба Рашел?
– Заради баба Рашел, заради това варварско отношение към такива предмети, които имат съвсем различна функция. Ютията има функция да бъде ютия, тоест да глади. А я превръщат в някакъв кичозен предмет, с който искат да си украсят къщата или градината, да го използват с някаква различна от неговото предназначение цел, например саксия, или подпирачка за книги.
И понеже ютиите ми станаха две, и те действително са едната мъжка, едната –женска, реших да разкажа историята им.
Също един от подтиците ми е историята с перодръжката. Перодръжката, с която пишехме, когато бяхме деца. Първите химикалки се бяха появили, но ни забраняваха да пишем с тях. Заради краснописа. За да пишем красиво. Поради което това беше и един от най-кошмарните ми предмети, уроците по крснопис.
Това не е реставрация,  Това е възвръщане на исконната функция на тези изгубени вещи. Някак си искам да напомня на по-младите с какви културни категории се свързват тези вещи.
Пишещата машина. грамофонът на 78 оборота, Куче марка – грамофонът с кучето…

-Куче марка, защото е изрисувано куче?Което не е „куча марка“, а?

– Да то е „His masters voice“ , това е един американски модел „Гласът на неговия стопанин“, на негонвия господар, има легенда около този знак, но това е друга тема..

А ние викаме „куча марка“ на нещо некачествено.

– Грамофонът е бил великолепен за времето си, модерна стока, тук също са се продавали, имало е представителство. Модерна вещ, с която нашите прабаби са израснали. Ние израснахме с грамофоните на 33 и 45 оборота.

– Кои от другите предмети символизират това, което искаш да кажеш на днешното поколение, за за да не слагат етикет „куча марка“ на всичко, което е било преди тях?

– Картичките. Няма пощенски картички вече. Младите хора не желаят да ги купуват и да кореспондират чрез тях. Ми това беше основно средство през миналия век. Края на 19-и, до края на 20-и век. И беше не само комуникационна средство, но и  средство да изразиш чувства.
Картинките, особено онези, които са с любовно-еротичен характер, са имали специално предназначение. И аз това се опитвам да го кажа в този разказ за пощенските картички.
Когато почнах да го пиша, много силно ме беше впечатлил контрастът, дисхармонията между написаното на самата картичка, на гърба й, от едно младо неграмотно момиче, много искрено – и изгледа на лицевата страна, който представяше едни явно заможни девойки на морския бряг, облечени в тогавашните бански костюми. Кое е накарало това момиченце, което явно не е виждало нито море, нито плаж, да избере точно този сюжет, за да го изпрати на любимия човек? Какво скрито послание се съдържа всъщност? Имало е стотици други картички, а то е посегнало към точно тази. Този контраст у мен роди различни асоциации.

Часовникът също играе съществена роля в твоите разкази. Някои работят, други не. Има часовници касички, часовници с кукувички… С какво всъщност се измерва човешкото време?

– Аз много обичам часовниците. Старите. Стенни, будилници, германски, съветски модели. Какво символизират ли, единството на времето, може би. Единството на времето и пространството. Това, което не го забелязваме в ежедневния си живот, защото ние все бързаме, все ни гони часовникът. Тези часовници не бързат. Те си имат техен ритъм, те живеят в тяхното си врмеме и ето това единство на време и пространство те символизират.
Иначе аз не съм колекционер но имам вкъщи десетина, не са някакви скъпи антики. Просто ги обичам. Любов необяснима.

Ти чрез вещите разказваш и лични истории, но вещите разказват нещо повече. Общата история на времето. Има някои вещи, които е важно да вадим на бял свят, макар да не искаме да си спомняме за тях. Като жълтата звезда в чекмеджето на времето.

– Жълтите звезди, или шестолъчките, както ги беше кръстил брат ми, не искаме да си ги спомняме. Но тука също има един контраст, една дисхармония. За мене, като малък, на 4–5 години, жълтата шестолъчка не означаваше това, което започна да означава, след като разбрах за какво е служела. Значи тук има една двойственост. Тя ми беше симпатична. Приличаща на едно голямо копче, жълто, красиво, бакелитово. Човек започва да усеща този контраст постепенно със своето съзряване, със своето израстване, започва да схваща какво символизира това уж дребно и симпатично някак нещо, приличащо на брошка.  Да осъзнава, че това всъщност е била една дамга, с която е трабвало да бъде белязан еврейският народ.  И тогава въпросът за мене беше – с какво сме заслужили да ни бележат, да ни жигосат? Какво сме им направили? Не сме ли и ние като всички останали?

В този разказ има и един диалог между кръстчето и звездата на Давид. Той също е важен. Ето на, и едното и другото представляват религиозни символи. Звездата на Давид, която е важен религиозен символ, превърнтат в печат на позора, става друг символ. Кръстчето също може да се превърне в печат на позора. Ето на моята съученичка, за която разказвам, по времето на социализма й забраняват да го носи. Историята почива на истински случай.

Макар и съставена от отделни разкази, книгата ти се чете като единно цяло. Героите прескачат от история в история, особено баба Рашел и малката Ани. Те като че ли са постоянните персонажи. Сякаш това, което е носела баба Рашел, трябва да се разкаже на малката Ани чрез теб. Има ли нещо, за което те е яд, че не си питал и научил от баба Рашел? За времената на жълтата шестолъчка?

– Не, за звездата почти всичко, което можех да я питам, съм я питал. Но много ме е яд и жалкото е, че не знам достатъчно за моя дядо, който е бил фелдшер и който умира много млад. И на когото трябваше да бъда кръстен. Той е Аврам, аз съм Алберт. Всъщност съм кръстен на него.
За него исках да науча много повече. Той е  от Видин. И за съжаление, знам твърде малко. Нито от майка ми, нито от нейните сестри, нито от баба ми успях да науча за този човек повече неща. А той е участвал във всички войни. И в Балканската и в Междусъюзническата и в Първата световна. И оцелява като фелдшер на първа бойна линия.
Исках да науча и от баща ми за моите дядовци по другата линия.
За съжаление, като е млад човек, тези неща ги пренебрегва. И сега ме е яд. Ама няма ги хората.
– А и предметите ги няма, да подсказват?

– А и предметите. Ето например от моя дядо  Аврам аз имам само две групови снимки, толкова избледнели. Има толкова много неща, за които човек е трябвало да пита, пък не е  питал.

– На малката Ани интересно ли й е да  слуша тези истории.

– Да, интересно й е. Когато тя растеше, се пишеха тези разкази,  преди 3–4 години. Беше по-малка и беше много по-любопитна да научава разни неща. Сега е по-голяма, сега тя обяснява нещата.
Когато детето почва да се откъсва от бабино-дядовската, майчино бащинска опека и започва да придобива собствен характер и усет за живота, то пораства. Когато казва, че иска да е голямо, то е дете. Когато спира да казва, че е голямо, то не е вече дете.

– Бабата и дядото са по-важните родители май, все пак, защото носят паметта?
– Да. Не исках аз да го кажа.

– Сред изгубените вещи и хора, за които разказваш, аз намирам и общи. Студентските бригади. Галчето.
– Нашата колежка и прителка.

– Мисля, че тя не случайно също трайно присъства във различни разкази,  като събирателен образ сякаш на студентството ни.

–  На виталността, на този порив и жажда за разкрепостеност, за противопоставяне на догмите и нормите, които ни налагаха, включително и на бригадите. Които се мъчехме по някакъв начин, а и успявахме, да ги преодоляваме.
Галчето е човек артист. Тя е символ на артистизма на ония времена. С всичките си недостатъци, защото тя нямаше да е тя, ако ги нямаше. Това бе тя – изтъкана от добродетели и недостатъци. Така преплетени, че създават цялото нейно очарование.

-Нейните истории са част от историята на времето, като тази за стария Созопол и баба Ставрула. Този Созопол вече го няма.

– За съжаление, аз не мога да стъпя повече там, защото наистина окончателно го няма. Безвъвзратно. Друг топос беше Созопол.

Олицетворение на духа на Галчето.
– И на нейния дух и на духа на морето, на волността, не обичам думата романтика, ама май точно това трябва да се употреби тук. Имаше дух, който се създаваше и от от атмосферата на къщите, кръчмите, морето, и от хората, които доизграждаха тази атмосфера. А сега нито хората ги има, нито градът е същият.

– Има нещо много удиалъновско в твоите разходки във времето. В тях няма нищо тъжно, те са доста , макар да говориш и за тъжни неща, за хора, които ги няма, в прескачането във времето и пространството има нещо диаболистично: книгите оживяват, героят се превръща в котка…

– Един клошар се мисли за Николай Лилиев, мъртъвците вампирясват…
Има такива неща, може би има и диаболизъм, но той не преобладава, появява се съвсем естествено.

Имаш и един притчов сън. С магарето по пътя, който се стеснява, задръстен от претъпкани кашони. Какво трябва да изхвърлим, за да не се претоварим със спомени?

– Аз самият не мога да го разтълкувам. За мене важно е, че се движим. Че магарето тегли каруцата и накъдето и да сме тръгнали, вървим. Има нещо библейско, не искам да го тълкувам. И вечната жена я има, и магарето като библейско животно също, прилича на сън, обаче си е история…

–Всеки сам да си го тълкува?
– Да.
– „Краят на една история никога не е край на историята“, казваш.

– Да, тя винаги може да продължи. Моята внучка казва: „Ти ще я довършиш“. Казвам: „До тука е“. „Не“ – казва тя, довърши я.
Както историята за Изидор, който иска да влезе да гледа корида, обаче няма пари за билет. И въпреки че има смешен край, той не задоволи Ани и тази история трябваше да бъде довършена. Така че една история ражда друга история, ражда трета история…

Тука на две места открих, като че ли обещаваш да продължиш, или да влезеш в други. Едната бе за учителстването по разпределение. Казваш – това е друга история, а май в „Опера-буфа за малко да отключиш друг разказ в разказа. Може би ще ни разкажеш за пътешествията си с книгите и чрез книгите? Приключенията  в изравянето и възкресяването на забравени автори и литературни сюжети, което е твоята страст?

– Ами цял живот съм се занимавал с такива неща, книги, автори, художници, хора незаслужено пренебрегвани и забравяни. Гонени, убивани даже.

А историята за литературното кафене да я припомним ли пак?

– Има и още изчезнали и забравени неща, свързани с културната история, които не бива да бъдат забравяни. Литературното кафене „Цар Освободител“ е една от моите болки. Бях свидетел, когато го разрушиха през 1977-а. Втора година работех в литературния музей. А историята, която разказвам, почива на истинска случка. След 89-та , когато бях директор ан Центъра за музеи и галерии в Министерството на културата. И това, което разказвам, се е случило. Искаше един бизнесмен да го възстанови без никакви претенции към стопанисването. Единственото изискване беше на партерния етаж да има художествена галерия, не негова, а на един известен галерист, сега покойник. Но не стана. Мен ме отстраниха, станах неудобен, трябваше да затваряме партийни музеи, намразиха ме. Макар че аз ги спасявах, колкото можех, защото това е памет.

Ти имаш отношение към паметта. И  за липсата на Мавзолея, празното пространство в паметта.

– Много ме е яд, наистина. Това е съсипване на символа. Един символ на тоталитарна власт, от който можеше да стане мемориал или музей, какво ли не, но да се запази, за да могат поколенията след нас да разберат какво е символизирал в действителност. Представи си, след 20 години, кой ще знае? Французите и до ден днешен съжаляват, че са разрушили Бастилията. Кому беше нужно? Жалко, че ги няма тези символи. Както Градската библиотека, дето взривиха в началото на 90-те години, на чието място е този хотел, който изглежда като мавзолей, толкова е архитектурно несъстоятелен.

А литературното кафене на кого пречеше? На Богомил Райнов ли?
Да, на него. Той там живееше отсреща. Май и Слав Христов Караславов, и той. Така се говореше – че им развалял гледката от прозореца. Знаеш, че по онова време всеки слух се оказваше истина…

– А акрометафората  ГК?
– Георги Караславов. По едно време се пусна слух, че иска да купува Турското посолство, тая прекрасна сграда. Къщата на Сърмаджиев. Е, не я купи, което не значи, че не е искал човекът.

– Я виж колко истории имаш да разправяш.

– Да, има много истории за разказване, но за мене една история трябва да бъде разказана, когато аз вляза в нея, когато стане моята история. Не мога да разказвам за неща, които не ми допадат, затова и пиша само тогава, когато ми се пише. Защото не се смятам за писател. Има такива, дето стават  сутрин и сядат пред машинката, сега компютъра, и не стават цял ден. А при мене – както си вървя по улицата, или си оправям леглото, и историята идва от само себе си.

 

 

Коментари

comments