доц. ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА за „България след Съединението“ на Джузепе Модрич и предстоящата поредица от неизвестни италиански текстове от ранната история на свободна България

0
1209

С „България след Съединението“ от Джузепе Модрич стартира интригуваща поредица на издателство Колибри с новооткрити документи от италианските архиви, която ще даде богата светлина върху отношението на италианската публицистика и просветена публика към „Вечния Български въпрос“.

Историографска находка можем да наречем  наречем документалния текст на колегата от Триест, италианския журналист от хърватски произход, Джузепе Мондрич, посетил страната ни 1989г. за да се убеди на място как една, гледана под око от старите европейки новосъздаваща се държава, успява да отстоява националните си интереси  и от „Българската пепеляшка“, както я нарича Модрич, като по чудо да се превърне в „девойка, равна на своите посестрими“.

За стойността на този много живописен и много емоционален журналистически поглед към една безспорно вълнуваща част от българската история, ще ни разкаже
доц. Дария Карапеткова, преподавател в СУ и литературен критик.

– Госпожо Карапеткова, каква е историята на този текст , кой е Джузепе Модрич и от какво е продиктуван неговия интерес към България след Съединението?

-Знаете ли, в архивите и библиотеките лежат невероятни съкровища, които чакат да бъдат открити, обнародвани, преведени, популяризирани. И аз много се надявам, че тази книга и другите четири заглавия от тази своеобразна поредица, която възникна в резултат от откриването на тези документи, може да послужи на българските историци и на всички, които са запалени по историческата тематика да допълнят представата си за едно изключително романтично десетилетие от развитието на младата българска държава.
Смятам, че в тези години има изключително голям потенциал, който предстои да бъде доразкриван, допълван с мното интерести щтрихи, за което автентичните свидетелства на чуждестранния поглед са един много важен елемент. В този елемент със сигурност автори като Джузепе Модрич могат много да допринесат.
В тази поредица, която предстои да излезе постепенно  и която е съставена от пет заглавия, той е първият, тъй като това е текст, който познавах и имах от по-рано. Той даде стимул и вдъхновение за потърсването и откриването на още други подобни тесктове, а цялата тази изследователска идея беше вдъхновена от две  много съществени  събития от  миналата година-честванията, посветени на 140 годишнината от началото на дипломатическите отношения между Италия и България и  побратименото участие на градовете Пловдив и Матера, като европейски столици на културата.Тези два българо-ителиански повода ме подтикнаха да си задам въпроса дали освен книгата на Джузепе Модрич няма случайно и други свидетелства за България, които са написани на ителиански език и  не са били превеждани и познати до момента от българската историческа общност.
И се оказа, за моя много голяма радост, че има такива и те са изключително интересни, много разнопосочни и могат да съставят един своеобразен цикъл, който да запълни италианския прочит на българските исторически събития от  този период.

– Но Джузепе Модрич не е чист италианец, поне ако съдим по името?
-Всъщност, това е Йосип Модрич, роден в Задар, но той  самият се определя като италиански журналист, тъй като неговото журналистическо начинание, посветено на Балканите, е трябвало да се случва в Триест. Той е искал там да започне да списва   вестник „Новият гражданин“, наречен „нов“, защото е имало периодично издание „Гражданинът“. Той е имал амбицията да стане главен редактор на това ново издание, в което да има обособена рубрика, посветена на държавите от Балканите. Опитах се да потърся дали това негово журналистическо намерение е било доведено до реализациа, но нямам данни да е е бил успешен този проект. Но неговото заявяване на страниците на книгата ни е достатъчно, за да получим представа за физиономията на Джузепе Модрич, както се  подписва с италианска версия на своето име. Всички негови, останали до ден днешен текстове са написани на италиански, което дава основание той да влезе в тази италианска поредица.

Но можем да кажем, че този хърватин-италианец по някакъв начин дава един двойствен  поглед, от една страна на един близък нам,  балканец,  и от друга, от дистанцията на стара Европа спрямо  младата българска държава.  Но не може да скрие по-топлите си чувства и говори за страната ни като за:  „Балканската пепеляшка, която  се е превърнала като по чудо в девойка,  равна на своите посестрими.“

-Много окуражаващо свидетелство за нас включително и с днешна дата, защото то показва как за броени години младата държава, новият играч на картата, започва да оформя своята позиция, своята физиономия и да заявява своя характер.
Пътешествието на Джузепе Модрич по българските земи започва по една пътека, която очевидно е малко или много стандартна за изследователите и птешественизите от тази епоха. Навлизането в България чрез железницата, пътешествието из още некултивираните български земи,   описанието на столицата, покрайнините, които не предвещават особено европейска визия на този град,  който обаче, с навлизането в самия му център, изнендва наблюдателя сс своята европейска визия и със заявката, предусещането за едно много добро бъдещо развитие.

-Много са живописни детайлите, с които описва впечатленията си от красивите къщи, булевардите, двореца, удобствата на хотел България, стила и лукса на външното министерство…почти като на кино..

Той е много колоритен като разказвач, с един сладкодумен език, който успява много добре да ни потопи в атмосферата на ония години,  в атмосферата на града. И мисля, че това е едно автентично пътешествие, което всеки читател с днешна дата може да осъществи и преживее, благодарение  на картинния живописен език на Джузепе Модрич.
Но далеч не само инфраструктурата и визията на града и държавата са това, което може да се намери във тази книга. Лека полека той ни запознава с народопсихологията, с типичното за българската нация, което той успява да констатира като наблюдател и да сравни със стереотипите, които малко или много битуват за всяка държава в чужбина.

-Той ни запознава и с три видни личности, всъщност четири и княгиня Клементина..
-За която разказва много интересни данни, които  я н правят симпатична в очите както на чужденеца, така и на днешния българин.
Срещата му с княз Фердинанд е загатната, но от съображения за поверителност, съдържанието на разговора не е предадено в детайли.
Нещо, което обаче се случва с разговора със Стефан Стамболов, с Георги Странски и други личности от софийската политическа сцена.

-Да ви попитам, дали се наложи да направите и някои исторически справки и консултации, защото това пътешествие на Модрич е наистина на фона на едно бурно за историята ни време-свършила е Сръбско-българската война, отношенията между балканските страни са деликатни, Европа е вторачила поглед към Балканите, темата за Македония е всъщност основна при всички срещи на Модрич с тези политически фигури.

Точно така. Една взривоопасна тема, с която той борави, бих казала с ръкавици. Иключително внимателно, но и непредубедено. В този смисъл и с днешна дата ние можем да прочетем спокойто това, което той пише и установява, тъй като ще видим, че няма някакъв преднамерен филтър в неговите журналистически констатации.
Подходът, по който той се опитва да набави информация, е наистина непредубеден, това личи от  от начина, по който той отразява разговорите с избраните от него видни политически фигуи, като изгражда една многоъглова и доста спокойна картина, в която преди всичко държи сметка на първо място за българската позиция, която е водеща в неговото изследване.
В това отношение може да се каже, че журналистическият подход на Джузепе Модрич е изключително професионален.

Това прави огромно впечатление. Особено в разговора със Стамболов. Там няма и грам негативизъм към поведението на противоречивия в очите на мнозина политик. Особено в този момент. Току що Стамболов е поръчал убийството на двама свои много близки съратници и другари. Олимпий Панов и Атанас Узунов.

Олимпий Панов

-Нещо, което се дискутира в техния разговор. И, ще видите, че независимо оттова, в отношението си Модрич поставя на първо място изслушването на своя събеседник. И имайте предвид, че Модрич не е дошъл неподготвен за този разговор, защото включително в книгата на неговия предшественик, Вико Мантегаца, с която той вече е запознат,  също има впечатление за Стамболов. И то е доста различно.
И още нещо, много интересно за всеки, който пожелае да съпостави двете гледни точки на Мантегаца и Модрич в разстояние на две години: ще видите една съществена еволюция в поведедението на една политическа фигура от ранга на Стамболов. Което се е отразило и на оективната оценка. Оценката, която дава Модрич за него е отчела тези две години опит, натрупан не само от Стамболов, но и от цялата политическа класа в България. И тва е определено от полза по отношение на българската политицческа сцена.
Също така бих искала да откроя нещо друго. Джузепе Модрич има нещо много характерно в своя журналистически подход. Многоъгловият прочит на националната действителност. Което включва разглеждане на главните градове, на ландшафта, на основните видове поминък,  природните богатства..В случая с България това не се е получио, но имам информация, че той имал обичай да посещава дори затворите в държавите, в които пребивава. За него се знае освен това, че е огромен русофил, между другото, нещо, което в тази книга, не личи.
Така че, той подхожда към българската тема действително много внимателно и много професионално. Което допълва достоверността на неговия прочит.

-Той говори и с много уважение, примерно за Конституцията.
-Мои колеги, които четоха вече този текст, казаха, че тази глава, която е посветена на Търновската конституция, може да се използва за запознаване на младите поколения с нейния характер и нейното съдържание. Тъй като по един достъпен и изключително чаровен начин са обяснени нейните основни постулати, така, че става ясен нейният съвременен и иновативен дух.
Понеже попитахте за историческите справки, бих искала да кажа, че тези, далеч не млади текстове, които съставляват поредицата-на около 130 години плюс-минус, съдържат много интересни библиографски данни, които дават сведения за подготвеността на своите автори. Голяма част от тези книги са снабдени с много добър библиографски материал, цитирани са като наблюдение и коментар журналисти, авторитетни имена от международната сцена, изследователи, политици, историци, което ще състави една пълнокръвна картина за наличната информация относно България към този момент.  Част от тези автори са познати на българските историци, някои  може би ще се окажат нови, много се надявам да се получи така.
Поредицата с начало книгата на Джузепе Модрич има действително тази цел.Да  даде пълна представа за една гледна точка в сучая-италианската, с която западно-европейската общност разполага.
Така бих искала да разширя малко картината, която се надявам да се формира в резултат  на тази предстояща поредица. Тъй като част от книжките, които ще излязат са концентрирани върху историята на България и всичко, което до момента се знае за нея и което осветлява процеса на  формирането ѝ  и появяването ѝ като нов играч на картата на Европа след Освобождението. Това са книгите на Атилио Брониалти, Джузепе Минерини и Арналдо Карера, които се концентрират върху наличната историческа информация, проследяването на пътя през вековете, който извървява българската народност, за да се формира като нация.

В този тип коментарни четива ще станем свидетели на нещо много интересно. Разговорът за България  е като на наблюдатели на един международен мач. Като на едно  съревнование или битка, която всички тези автори коментират като запалени запалянковци. Те проследяват взаимоотношенията на тази игрова политическа сцена с много плам, с много страст и чертаят различни игрови схеми, в които България е един от основните участници и мога да кажа, че авторите, които съставляват тази поредица коментират този мач като запалянковци на страната на България. С много съпричастност, с много хубаво чувство и с много уважение.

-В рамките на колко години се развива това наблюдение?
Първата от книгите, която е излязла една година след Освобождението на България в1879-а, е от Атилио Бруниалти и тя се казва „Новата България“.  Атилио Бруниалти е един от много високопоставените политически фигури: юрист, журналист, коментатор. Последната от тези пет книжки е излязла 1893-а година, с нея приключва този цикъл. Това са тези заглавия, соито изнамерих в този времеви диапазон. Те са предостатъчни за да формират една много интересна картина с различни гледни точки, в които единственото пристрастие, което мога да кажа, че съм констатирала, е пристрастието към България. Този коментар е разпален, интересен, живописен, макар по звучене и стилистика като филолог мога да установя това, много различен. И ми беше много интересно да консатирам, че независимо от различната им тоналност, обединяващото в тях е симпатията към България, уважението и огромната вяра в бъдещите ѝ перспективи.

Едно много изненадващо и хубаво нещо, което се случи по време на това своеобразно издирване, което изненада и самата мен, е, че освен текстовия материал се натъкнах най-неочаквано на една карикатура, излязла във вестник „Епока“ в 1886-а година. От художник, който е известен най-вече с илюстрациите на книгите на прочутия автор Емилио Салгари, добре познат и в България.
Изключително интересна литография, която изобразява България, Русия и международните наблюдатели в една много красноречива конфигурация, която не бих искала да разкривам, тъй като тя ще излезе в една от  книгите.
Получих разрешение от единствената библиотека, в която успях да намеря тази литография. Тя е изпълнена с изключително голяма прецизност, много фино нарисувана, и която се казва: „Вечният български въпрос.“  С един знаменателен текст, който няма а цитирам, защото ми се иска да изненадаме публиката..

 

Коментари

comments