ИВАЙЛО ДИМАНОВ ЗА КЛУБА НА ЖУРНАЛИСТИТЕ И УРОЦИТЕ НА САМОТАТА  

0
1218

Клубът на журналистите отново отвори врати. Както за срещи на колеги от гилдията, пресконференции и семинари, така и за почитатели на доброто четиво, добрия театър, добрата музика, добрата кухня и добрия вкус. Както знаем, негов стопанин е Ивайло Диманов. Струва си да научим обаче, как е прекарал времето на карантината поетът с китара, успял ли е да изтанцува самотата, както е и заглавието на най-новата му стихосбирка. Струва си да узнаем какви нови идеи има за осъществяване тук, в клубното пространство, така че да си върнем обратно чувството за духовна и колегиална общност.

-Малко преди да  бъде обявена карантината  представи новата си стихосбирка:“Танцувай с мен, Самота!“. И, сякаш изпророкува какво ни чака. Ти самият, как преживя това време, в което всички бяхме обречени на самота, родиха ли се нови стихове?

Ивайло Диманов:
– Тази самота ни дойде отгоре. А оттам нищо не идва просто така, нищо не идва случайно. Двата месеца на пълна изолация на човечеството бяха време, в което всеки от нас направи своята равносметка. Как живеем? Защо живеем? Какво ще оставим след себе си? Защото, както е казал поетът – този живот е колкото един блус. Времето, в което и аз като всички останали бях в карантина, се опитвах да усмихна приятелите си. Създадох пародийна песничка, която сайтът Обаче.бг. (една от малкото медии) се осмели да публикува, за което благодаря. (песента можете да я чуете на един клик разстояние)

Опитвах се и да пиша, но сериозни текстове не се случиха. Вероятно и моята вярна муза бе в карантина. (смее се). Въобще не дойде при мен.
Клубът на журналистите бе принуден да затвори.

– Едва към края на карантината, когато дадоха възможност на заведенията с външни пространства да работят, аз се амбицирах да разширя нашата тераса. Вече можем да посрещнем достатъчно хора на открито. Скоро ще отворим и двата салона за културни събития и частни партита, отново да осъществяваме премиери на книги, филмови прожекции, концерти… Тук представихме двама носители на Европейската награда за литература, тук идват емблематични писатели със своите нови книги, гостуват театрални спектакли, джаз концерти, вечери на изпятата поезия и бардовете… Живот и здраве, ще продължим в същия дух. Културният живот ще се възроди и в това нямам никакви съмнения.

– Нека добавим, че освен отворена платформа за културни събития, Клуб „Журналист“ е и клубно пространство за срещи на колеги журналисти. Нещо, което много ни липсва в днешно време. Да има място, където една творческа гилдия да се среща, да разговаря, да обменя идеи.

– През всички тия години от съществуването на Съюза на българските журналисти Клубът е бил своеобразен остров за социални контакти между интелигентни хора. Вече имаме мостра – табелка на един от столовете, с името на Йордан Радичков. Най-скоро ще обогатим колекцията. Това са легендарните столове от стария Клуб-ресторант на журналистите, които ние успяхме да запазим.

(Старият клуб бе едно от малкото духовни пространства, изискано и стилно средище за творчески разговори и срещи на писатели, артисти и журналисти. Помещаваше се в партера на административната сграда на СБЖ, за съжаление сега го няма, но духът му се възражда в клубната атмосфера на първия етаж на СБЖ. б.а.)

Ивайло:
-И на всеки един от тези столове ще греят имената на нашите емблематични творци. Когато дойдат млади хора и видят табелката, а не се сетят кой е човекът, на чийто стол седят, тайничко ще отворят търсачката и така ще възродим паметта за интелектуалците на България. Защото на тези столове са седяли Валери Петров, Радичков, Радой Ралин, Гюзелев, Гяуров, Невена Коканова, Борис Ангелушев, незабравимия Мирон Иванов, най-добрите ни публицисти. Наесен ще обявим официално всички имена, живот и здраве. А дотогава, лека полека, ще възродим културния живот в Клуба.

– Сигурно си се заредил с много идеи за предстоящата програма?

– Да. След експерименталната прожекция на филма „Паразити“, който обра Оскарите тая година, идеята е да продължим кинопанорамите на доказани европейски и световни творци. Тези прожекции ще бъдат напълно безплатни за членове на СБЖ. Имам амбицията нашият Клуб да стане модерна читалня от типа на „Перото“ в НДК, където покрай една топла или студена напитка човек може  да отвори нова книга, вестник или списание. Ние инвентаризирахме уникалния архив на Съюза на журналистите. В библиотеката на СБЖ се съхраняват невероятни издания, някои от които ги няма и в Националната библиотека, особено що се отнася до периодиката. И когато всички заглавия влязат в електронен масив, посетителите на Клуба ще могат да потърсят любимо издание и да го четат тук, на място.
Другата идея, която се надявам Управителният съвет да приеме, е долу във фоайето на входа да направим кокетна малка книжарница. И както някога старият портиер бай Генади*, светла му памет, продаваше вестници и списания, дай, Боже да възродим тая традиция, та когато колегите журналисти влизат в сградата, да могат да си вземат днешен вестник, списание или книга. В Клуба предвиждам ретроспективни изложби на едновремешните фотографи, снимали стара София. Говорих с колегата Георги Папакочев, обещал е да направим първата ретроспекция на творчеството на Маестро Петър Папакочев – незабравимият художник-фотограф. Ще представяме и млади фотографи, художници, артисти, музиканти, театрали, ще продължим с премиерите на книги, вечери на италианската музика, руската музика, съчетани с вечери на италианската и руската кухня.
И, надявам се, хората да почнат лека-полека да се връщат в тая обител на духовността, защото един живот имаме. Смъртоносният вирус обърка плановете ни, но се надявам скоро учените да открият ефикасна ваксина и отново да заживеем нормално. Истината е, че вирусът и карантината ни дадоха добър урок. Не само за сериозна хигиена и социална дистанция. По-важно е, че хората се научиха да ценят много повече своя живот.
-Нещо, за което поезията винаги помага.

Да нямаш и да имаш
Ивайло Диманов

Имал ли си дни, в които си мечтаеш да те няма?
Имал ли си вечери, в които ти се иска да отплуваш
накъдето те отвее синеокият пройдоха вятърът.
Там, където някой ден отново можеш да се влюбиш.

Имал ли си дни, в които ти се иска да си птица,
да летиш над океани от омраза, суета и алчност…
Имал ли си нощ, в която стъпваш бос върху звездите?
Нощ, в която уж случайно срещаш Бог сред здрача.

Ако аз го срещна, ще го заговоря, ще налея вино.
Ще му подаря пиринчено звънче с позлата…
Тъй и тъй не ни е дадено на повечето да го видим,
барем да го чуваме, когато Господ ходи по земята.

Имал ли си вечери, в които самотата реже с ножче
къс по къс от твоята душа, достатъчно голяма,
за да понесе тъга и обич, болка и какво ли още…
Имал ли си дни, в които си мечтаеш да те няма?

 

*( Бай Генади навремето   посрещач и изпращач на гостите и какво ли още не, беше нещо като талисман – олицетворение на самия Клуб, с гостоприемството   и духовитостта си б.а.)

 

 

Коментари

comments