ЖУЛИЕТА КОЛЕВА:“В момента се води война и за душите ни“

0
908

Разговаряме с актрисата Жулиета Колева по повод моноспектъкъла ѝ „Няма нищо по-хубаво“.
В навечерието на 8-ми март, когато все по-осезаемо настъпваше паниката от Ковит19,  едно от последните представления с публика в Нов театър НДК, бе моноспектакълът на Жулиета Колева- „Нищо по-хубаво“-автор Оривер Буковски,(спечелил наградата на Мюлхаймския фестивал 2002г с този текст) и режисьор Стефан Къшев.
Обяснимо, салонът беше почти празен. Макар че, казал го е Питер Брук, за да се случи спектакъл, е достатъчен един актьор и един зрител. Така че, малкото публика в салона бяхме ощастливени да преживеем спектакъла, като си заредим имунната система с енергията, предадена ни от необикновената, трагично- смешна, парадоксално-забавна игра на Жулиета Колева. И да си я ползваме тази енергия, защото всички ние, малко или много, сега се сблъскваме със страховете си, със самотата и безизходицата, и всички имаме нужда от контравируса на изкуството.

Жулиета Колева е куклена актриса в Габровския театър. Работила е и във Видин, Пазарджик, Димитровград и в Кърджали, където е била  ръководител на детския отдел. Изиграла е много роли от царкини, до  баби, Има редица комични роли във филми и сериали, зрителите ще я разпознаят като леля Дорче от „Етажна собственост“.

-С какво Ви спечели театърът? Актьорът никога не може да прогнозира своята съдба. Но кои бяха онези  мигове-откровения, които ви подсказаха да тръгнете и продължите по този нелек път?

-Бях в 1–ви клас и за тържеството по случай 8–ми март изпълних стихотворението  „Малкият Октомвриец”. Заобиколена от подсмърчащи и прегръщащи ме майки реших, че трябва да стана актриса, за да разплаквам хората. Станах! Разплаквам ги, но от смях.

След 4–ри годишно кандидатстване най–после ме приеха във ВИТИЗ, актьорско майсторство за куклен театър. Мечтата ми да бъда една много драматична актриса все още беше много далече, но поне се доближавах, а всъщност визията ми беше по–скоро гротескна / височина 1.56 и около 60кг. Започна се един къртовски труд по овладяване на различни системи кукли / походка, поглед, пазене на ниво /. Бях много старателна и изпълнителна, но това не беше моята мечта и това можеше да се прочете в очите ми.  Резултатът беше ясен – поправителен изпит / 3.9.1981г. – денят който щеше да бележи целият ми живот/. Един от всичките 9 етюда , които трябваше да изиграя беше с колежката ми Дияна Цолевска /прекрасна актриса/, но нещо се разсеяхме, объркахме  и се започна луда импровизация. Напрежението изчезна и започна забавата. Чувах как комисията се залива от смях. Ние зад паравана също, но май сме се смяли на различни неща. За първи път след цяла година усетих удоволствие, че играя с кукли. Това беше тъй–нареченото вдъхновение. Дори Господ да ми беше казал, че не ставам за актриса нямаше да му повярвам, защото повярвах в Себе си. Не беше Господ, а проф. Илков. Вторият ми клас беше първият клас на доц. Димитър Стоянов и Боньо Лунгов. През 1985г. заедно със седем души от нашия клас попаднахме в кукления театър на град Пазарджик. На преглед на куклените театри през 1988г. на едно от обсъжданията проф. Илков изрази съжаление, че ме е скъсал и, че съм му доказала, че съм добра актриса. Последваха аплодисменти, но те бяха за професора. После имаше и за мен след като му подарих розата , която бях получила на сцената. Бяха минали 7години, изпълнени със съмнения и комплекси. Можеш да оцениш върха само ако си бил на дъното.

Първата любов ръжда не хваща. След 3–те задължителни години в Пазарджик, а и ръцете ми се разболяха от тендовагенит, през 1989г. започна моето бродене по драматичните театри. През 1996г. Илия Добрев ме покани да замествам колежката Мартина Вачкова, която очакваше своето дете. Постановката беше „ Как Писар Тричко не се ожени за царкиня Кита с китка накичена” в ДСТ „ Алеко  Константинов” . Тази роля я бях играла преди 5 г.в същата постановка, но в театъра в Димитровград. Беше момент на върховно напрежение и отговорност. Да си партнираш с най–добрите столични артисти /Антон Горчев, Марияна Аламанчева, Димитър Марин, Красимир Ранков, Стефан Стефанов/ беше голямо изпитание. Имах 2 репетиции. Премиерата мина „добре” /казах си репликите, не съборих декора…/, но при появата на Китето вместо смях и аплаузи с които бях свикнала в Димитровград , имаше стаписване и гробовна убийствена тишина. Естествено никой не беше сменил името на Мартина Вачкова с моето, и публиката беше стъписана и разочарована.Трябваше да направя нещо. Второто представление беше на 8–ми март /помня защото поканих всичките си приятели, а на колегите си спретнах изненада. Китето се появи на сцената с огромен пластичен нос, който си лепях за детското представление „Усмихната приказка за намръщен чичко”. В тъмнината преди поклона ръцете на колегите ме търсиха за поздравления, а публиката не ме пускаше от сцената. Беше уникално,но за кратко. Въпреки зрителския интерес постановката беше свалена от репертуара на театъра. Така приключи моята театрална кариера. Реших, че тази стена е прекалено дебела за моята глава, но когато се затваря една врата се отварят други. Благодарение на участието ми в сатирата бях забелязана и избрана за поддържаща роля в международния филм „ Елвис и Мерлин” на италиянския режисьор Армандо Мани. В България този филм не се излъчи въпреки уговорките. Така започна филмовата ми кариера / значима роля с над 20 епизода, която никой не видя/! Започнах и професионално да се занимавам с мода и дизайн, което до тогава беше само хоби  /първата си рокля уших още в 5–ти клас./ Нуждата да реализирам своята креативност беше задоволена.

-Истинското каляване на актьора казват, е не на столичните сцени, а на тези, в малкия град. Какво Ви дава работата с колегите в град с творчески дух и потенциал като Габрово?

-Преди 2 г. случайно попаднах в кукления театър в гр Габрово. Съби Събев и директорът Илиян Иванов ме поканиха за постановката „Четири приказки за един змей” /и двамата са мои колеги и приятели от втория ми клас във ВИТИЗ/. Куклите бяха леки и ненатоварващи пък и вече кукленият театър отдавна се беше простил с паравана. Колебанието ми траеше 2 изпити чаши вино. В театъра имаха нужда от актьори и аз останах. Сега съм в много приятно равновесие /преди извънредното положение/. Десет дни от месеца съм в Габрово. Изигравам 25–30 представления и през останалото време в София. Шия си дрешките и се занимавам с организацията на моноспектакъла си „Нищо по–хубаво”.
Габрово е прекрасен град с доста театрална публика. Колективната работа винаги ми се е отразявала много добре. Доста време изкарах в самоизолация. Сега е моето време. Бързам да наваксам годините в които се заблуждавах, че и  без театър мога да се чувствам добре.

 

Кукленото майсторство какво повече дава като изразни средства, като техника?
Голямо предизвикателство е да оживиш една топка от дунапрен и дърво. Всяка кукла има свои характерни жестове и работата на актьора е да ги открие. Много често на един актьор му се налага в едно представление да изиграе няколко персонажа, което развива вътрешната пластика на актьора. Велико изкуство, което с лаконични средства за много кратко време  може да внушава различни идеи и възгледи.

 

-Кое ви провокира да изберете точно този текст, този автор?  

-Любов от пръв поглед. Аз и Метхилд в някои отношения много си приличахме  (доста често се отзовавахме на грешното място с грешните хора).
Тази  роля ми дава възможност да изиграя влюбената Жулиета, разкъсваната от ревност Медея, която убива, за да накаже, полудялата от любов Офелия.

-Темата за насилието у дома, за насилието, което ражда насилие, с какви житейски факти, примери и опит свързвате съдбата на своята героиня?

-Много нарастващ проблем, който не искаме да признаем. Забързани, изнервени, неудовлетворени  много често си го „ изкарваме” на най–близките. В къщи между четирите стени всичко се потулва, а пред съседите и в обществото сме пример за подражание. Не си даваме сметка, че децата копират нашето поведение и утре едно малко момиче ще реши, че е нормално от време на време да е „боксова круша”, защото любимия мъж всъщност я ревнува, защото много я обича. Този ориенталски манталитет „Бий жена си, за да те слуша” никак не ми се нрави. Имам и лични сметки за уреждане, които ще запазя за себе си.

-В какво се сътои силата на Метхилд като жена?
-Не се отказва от търсенето на любов и на полагащата се на всеки човек  доза щастие. Силен дух и чувство за хумор, които й помагат да пребори  тежките моменти в живота си.

Преди вас Касиер Ноа  Ашер имаше ли някакво вътрешно състезание у Вас с нейната интерпретация?

-Не очаквах, но е факт: Много съм ревнива към този  текст. Едва ли някоя постановка ще ми хареса толкова, че да ми повлияе в интерпретацията на ролята. С Касиел сме много различни актриси и всяка от нас по различен начин тълкува текста на Оливер Буковски.

-Какво нещо е моноспектакълът, какво е да си сам на сцената? Помага ли на актьора опитът от игра пред камера, нека кажем, че публиката Ви познава от сериала „Етажна собственост“.

Особена театрална форма, която изисква максимална искренност и разголване на най-тъмните ъгли от личността на актьора. „Висш пилотаж” – така театралите наричаме този тип постановки. Цели 16 г. ми бяха нужни докато се престраша да реализирам този проект. Всеки актьорски опит помага, но киното и театърът са два отделни свята.

Опитахте се с представлението в навечерието на 8-и март да  посветите спектакъла на каузата за защита от домашното насилие, за съжаление, задаващата се паника от вируса не даде много шанс на идеята, но вирусът ще си отиде, ще има нови спектакли, ще търсите ли отново възможност да ангажирате публиката?

-Да мине тази истерия и тогава ще го мисля. Хората са много уплашени от задаващата се икономическа криза и едва ли скоро отново ще влязат в театъра. Дано не се повтори ситуацията, в която актьорите на сцената са повече от публиката. Но аз толкова много обичам това представление, че едва ли ще се откажа да се боря за него.

-От какъв оздравителен стрес в морално отношение имаме нужда днес, мислите ли, че тази „социална карантина“ може да ни доведе до преосмисляне на някакви ценности, които сме загърбили?

-Да, забързани в колелото на ежедневието, забравихме да обичаме себе си и любимите си хора, забравихме да се радваме на малките неща, които приемахме за даденост.

Какъв тип театър може да носи съвременни послания? Някъде прочетох, че  вие и режисьорът Стефан Къшев търсите изразните средства на нов тип театър?

-Ако синтетичният театър е нова форма– да нашето представление е такова / от комедия и клоунада през театъра на абсурда до драматични и психологични внушения.Хората вече живеем много бързо. Театърът е като огледало на живота също.

 

-Както знаем, театърът е най старото изкуство, сигурно ще намери начин да оцелее в днешната ситуация.Ще спечели или ще загуби обаче, от карантината, която му бе наложена?

– В момента се води и война за душите ни. Дано те направят правлиния избор. Театърът винаги ще си остане храна за душата.

Какво може да прави артистът без сцена, как може да потърси своята публика?  Започнали сте даразказвате видео приказката за вируса с шапка невидима осве че емного забавен, е и много полезен. Продължавате ли в тази посока?

-В ерата на дигитализацията, изкуство като театърът също има своето бъдеще във виртуалното пространство. Ще се възроди и телевизионният театър. Лично аз тепърва навлизам в това пространство и ще работя за нови и забавни начинания.

-Как се оправяте сега в личен план, какво правите в къщи? Помага ли  ви с нещо, съзнателно или несъзнателно героинята Ви, Метхилд?

– С присъщото си чувство за хумор, Метхилд успява да превърне вътрешния си монолог в диалог, и аз като нея споря …най-често с телевизора.

– Какви други занимания имате?

В свободното си време откривам нови диетични рецепти, развивам дизайнерските си умения, наслаждавам се на компанията на хубави книги,  филми и вина, поддържам топла връзка, от безопасно разстояние, с приятелите и любимите си хора.

-Кое кчество е най-важно за оцеляването на човека като човек, в любовта ли е разковничето?

-Само любов не стига, трябва и толерантност. Нека бъдем по-добри…към себе си и към околните.

 

 

Коментари

comments