ДИМИТЪР ЛУДЖЕВ ОТ ПЪРВО ЛИЦЕ :„Преходно време. Личности, идеи, събития“

0
266

„Една истина, една вяра, едно поколение отминават. Забравят ги, те вече нямат значение. Освен за онези, малкото, които може би са вярвали в тази истина, изповядвали са тази вяра или са обичали тези хора.“
Джоузеф Конрад

Д-р Димитър Луджев е професор по история и политик. Един от основателите на българската опозиция в края на 80-те години на миналия век. Той е и съосновател на СДС, през 1990 година влиза като вицепремиер в първото некомунистическо правителство на  Димитър Попов и е министър на отбраната в кабинета на Филип Димитров (1991-1992). Наскоро проф. д-р Д.Луджев издаде книгата „Преходно време. Личности, идеи, събития“, която е  продължение на  „Революцията в България 1989-1991“.Томът е посветен  на управлението на СДС и неговия провал през 1991-1992 г.

-Г-н Луджев, за кого е предназначена тази книга? И как бихте отговорили на онези, които с днешна дата казват: „Е, и какво като научим“? Сякаш ни харесва да тънем в мъглата на отрицанието, да виним всичко и всички.  

– Аз съм го написал: „Вярвам, че изследователите и читателите ще могат по-обективно да съдят за нашите дела, които са забравени и изкривени в купищата пристрастни съчинения и тълкувания. Надявам се да предизвикам размисъл върху случилото се в решаващ за нашето бъдеще исторически момент, който да обогати паметта и даде възможност на днешните поколения да поправят наследените недъзи“.
Всъщност тук са двете неща-единият мотив е, разбира се, един историк първо иска да възсъздаде, да възстанови – доколкото е възможно, истината за времето. По този начин да отдаде дължимото на героите на това време. Дължимото в двете посоки – на тези, които с делата си и действията си допринесоха за осъществяването на либералните реформи в България и сложиха началото на промяната на системата, и на тези, които със своите действия и дела направиха този преход мъчителен, труден уродлив, спряха реформите..
И всичко това се вижда там, в тези първи години, които са решаващи. Те са решаващи за всички източноевропейски държави. От това как ще се развие процесът, как националните водачи ще реализират либералните реформи, зависеше бъдещето, това, което имаме сега.
По-възрастните, които сега четат, често ми казват – ама аз не съм ги знаел тия работи. И то е нормално, събитията се развиват на много високи етажи на властта, хората няма как да знаят какво се решава на един пленум на БСП, или в парламентарната група на СДС. Тези неща не се знаят, както не се знаят много от събитията, как са се случвали тогава, защото са изкривении от различни демагогии. А по-младите, тези, които имат интерес,  ще могат да почерпят от първа ръка знания какво се е случвало.

– Разказвате на живо, от първо лице като участник и  от трето лице, като историк.
-Не, от трето лице тук не пиша. Първата книга я написах от трето лице. Тогава се стремях към един прекалено обективно-фактологичен доказателствен подход. Като първа книга, очаквах да има реакция: „а, той си ги измисля“. В тази книга съм сменил стила си. Това е една симбиоза от историческо изследване, документален разказ, литературен очерк. През цялото време разказът се движи от първо лице.

-Да, това не е фактологичен сборник. Както каза Андрей Райчев, в тази книга влизаш като във филм, оживяват героите и събитията, има толкова образи, запомнящи се емблематични случки и детайли, бих казала дори прилича нашекспирова драма, защото сякаш разказва за обречеността на една идея. На либералната идея.
-Ами то времето е такова. На мен много ми се искаше и струва ми се го постигнах, да разберат читателите, а и тези, които са участвали, какви грамадни промени, като цитирам Франсоа Митеран, сме преживяли. И то действително беше драматично време. Двата тома се отнасят за три години време. То е толкова наситено, толкова богато със събития с герои, случки, поврати, драми! Но всяко революционно време е такова. Историята на Френската революция я има и в 10 тома, а всъщност става дума за  4-5 години.

Ние по принцип сме склонни да принизяваме нещата и въобще не си даваме сметка за това, какви грандиозни събития сме преживели и какъв грамаден шанс ни е даден в ръцете. И от нас е зависело дали ще успеем да реализираме това, което наричате либералната идея, всъщност, това е идеята за мирна революция. Революциите от 1989-а година бяха либерални революции. От една страна бяха либерални, защото конституираха свободата, връщаха свободата на гражданите и от друга страна, тези мирни реформи, тази рефолюция, ( от реф-орми б.р.) както я  нарича Гордън Аш, е тотално освобождаване на всичко: либерализиране на икономиката, освобождаване на медиите, на религиите, на всичко..
От нас зависеше дали ще успеем да го направим или няма да успеем.

– Е, доколко успяхте и защо “Всичко, което осигури кръглата маса, се обърна срещу ни“ – цитирате Желю Желев? Можеше ли по-категорично да се разделим с миналото, да се почне на чисто, имаше ли страх от БСП? Как стана така, че комунистите изнесоха куфарчетата с парите, направиха фирми зад граница и до ден днешен  участват в икономическия живот. Как комунистите станаха капиталисти?  

Проблемът не беше в страха, проблемът беше във възможността. Кръглата маса беше единствената възможност да се реализират идеите на мирната революция в Източна Европа чрез договаряне. В Унгария, Полша големите промени така станаха. И то не може един преход да бъде мирен и да не стане чрез договоряне. Има едно турне на Джордж Буш и на държавния секретар Бейкър през ранната пролет на 1990 година. Тогава обикалят цяла Източна Европа. Тук идва само Бейкър, Буш отива в Полша и Унгария. Навсякъде те казват на водачите на демократичните сили: „ трябва да работите съвместно с комунистическите реформатори“, а на комунистите подсказваха, че е възможно да присъстват във властта. Разбира се, по-късно САЩ категорично отрекоха правото на комунистическите партии да останат на власт. В България конмунистическата партия беше най-силна. И се оказахме единствената държава, в която тя спечели изборите. Цяла година след 1989-а  продължаваше да контролира властта. Практически системата на властта-административна, икономическа, беше в тази партия. Комунистичческата партия загуби властта в резултат на парламентарната революция през есента на 1990-та, когато ние, опозицията, категорично отказахме да подкрепим правителството на Луканов и заедно със студентските стачки стигнахме до 29-и ноември и предизвикахме оставката на Луканов. Това нямаше да се случи, ако не беше категоричният отказ на Запада и САЩ да подкрепят правителството на Луканов. Даже има едно оплакване на Луканов по-късно, как „Новият Рим“ го излъгал.
А колко ни беше силата? Аз, като вицепремиер в правителството на Димитър Попов, някъде към януари месец, имам едно изявление във в-к „Демокрация“, в което казвам:“Уж ние сме правителство, аз практически наблюдавам цялата власт в държавата и имам най-големи правомощия, но през цялото време имам чувството, че паралелно съществува някаква друга власт, някаква мрежа, която продължава да действа, продължава да командва…“.
Целта на първия том е всъщност да покаже, какви грамадни решаващи промени бяха извършени по времето на правителството на Димитър Попов. Които сложиха началото на разрушаването на тази система. Разказвам за съсичането на цялата стара, централизирана командна система.
Само с бюджета ние сме освободили над 30% от администрацията на над 200 държавни структури, комитети дирекции. С демонополизацията сме ликвидирали целия голям пласт на стопанската номенклатура, висшето военно командване, МВР. Това разруши основите на властта на Комунистическата партия и това даде възможност на макар и разцепеното разслабено СДС  да спечели с малко изборите през месец октомври. Това беше решителната година. Бяха пуснати и икономическите реформи.
Икономическите реформи не са просто освобождаване на цени. Те са разрушение на самата тъкан на комунистическото общество.Те са фундаменталната промяна на системата.Те обезсилват комунистическата власт. Но това и тогава не го разбираха, и сега не се разбира.

-Защото от днешна гледна точка се виждат резултатите. Комунистите се предислоцираха, като запазиха икономическата си власт. От комунисти станаха капиталисти. Изнесоха си парите, направиха си фирмите, техните пари сега под чужди имена се връщат и участват в икономическия живот. Каква е трагическата вина на СДС?
-Този процес беше ясен, неизбежен, всичко това се знаеше още като се готвехме да влезем вв властта. Даже на конференцията в Пловдив на 7-и, 8-и декември 1990-а година, когато се решаваше дали да влезем в коалиционното правителство, това беше един от основните ми аргументи: „Вижте, ако ние не влезем във властта,  наред с всичко друго, ние няма да можем по никакъв начин да блокираме този процес на декапитализация на държавата, на преминаване на държавните активи в ръцете на комунистическата номенклатура.“ Нещо, което се случваше, виждаше се, тук съм разказал за т.н. банкови реформи на Луканов, разказал съм за мафията с пагони- повечето от т.нар. „нови бизнес структури“ бяха направени от бивши служители и сътрудници на МВР, на Военното разузнаване, на разузнаването, на ДС. И мисля, че това беше едно от основните направления на действията на правителството на Димитър Попов. Бяха създадени двете комисии – за разследване на Държавна сигурност и Комисията за разследване на външно-търговските дружества. Бяха взети мерки за спирането на изтичането на капитали, разказал съм това. Мерки да се възстанови контролът на държавата, който  беше загубен умишлено по времето на Луканов. Беше разгромено научно-техническото разузнаване, под чиято шапка се правеха тези задгранични структури.
Но дойде правителството на СДС, което тръгна да работи обратно на очакванията, че активно и енергично ще спре тези опасни процеси. Или поне максимално да ги ограничи, защото трябва да е ясно, че когато извършваш либерализация на икономиката, създаваш една икономика, която е смесена, пълна със стари и нови елементи. Когато възниква един частен сектор от нищото, неизбежно ще има много сенчести и полулегални форми на декапитализация. Неизбежно е част от комунистическата номенклатура, хората, работили в стопанството, в банките, да имат предимства -информация, комуникации, връзки, те знаят, за какво става дума, в края на краищата. Не можеш да правиш капитализъм ей така от нищото. Но трябваше да ги ограничим. Е, това можеше да стане по няколко начина. Първо, трябваше да се мине към втори етап на реформите, структурните реформи преди всичко, приватизацията. Защото само една бърза, прозрачна и честна приватизация, можеше да ограничи изтичането на тези огромни средства и да даде на хората все пак някакъв справедлив дял от националното богатство. Правителството на Филип Димитров не направи почти нищо или много малко в това отношение. Разказвам  драмата около приватизацията. По същия начин банковата реформа закъсня, при връщането на земята се направи тъкмо обратното на това, което трябваше да се направи. Вместо да се да се върне земята, но да се съхрани едно едро конкурентно земеделие, правителството на СДС проведе т.н. ликвидация. Което е един от най- тежките удри върху икономиката защото на практика даде възможност за едно допълнително разграбване на огромни активни в селското стопанство. И естествено, те минаха в ръцете на тези, които имаха пари. Другото направление беше с правосъдната система, МВР, прокуратурата – да се нанесат бързи удари върху спекулативния капитал, банкови и други аферисти. Не само че нищо не се направи, но закриха комисията за разследване на външнотърговските дружества, не направиха нищо за възстановяване на изтичането на капиталите, за връщането на тези капитали..

Разказвам как прокуратурата, станала уж  наша, съдебната система, станала наша, както се посова и в доклада от 1997-ма година на новия главен прокурор, с преглед на 100-те дела от обществена значимост, всички банкови афери, всички големи далавери в държавата, как  нито едно от тях нито е разследвано, нито е доведено до съд, нито има присъда, нещо повече, самият доклад посочва, как прокоратурата, следствието и съдът са покривали и прикривали целия този процес.
Аз затова казвам, че от нас зависеше. Само че стана така, че в СДС, в силата, която беше призвана да извърши тези грандиозни промени, да спре бандитската декапитализация, взеха връх един кръг хора, които ние наричахме „кинжали“…

-Как се появиха тези тоталитарни рефлекси?
-Всъщност една шепа  хора  успяха при разцеплението на СДС през 1991-ва да завладеят СДС и да наложат маниер на управление, който неслучайно Владо Костов оприличаваше с политбюро. Каквото каже НКС –тоест, тези хора, това е единствената истина. Те превърнаха СДС в нещо като секта. Не случайно ги наричахме „кинжали“. То не бяха планове клин, то не бяха агентури, то не бяха чудесии в главите им.
Тези хора нямаха капацитет, нямаха  управленски възможности да свършат нещо. Една ваша колежка, Светлана Джамджиева, писа по времето когато ни изключваха: “ Като не могат да правят икономически реформи, тези хора да вземат да напишат един диаболистичен роман“.

–  А как се появиха сивите кардинали?
–  Даже не ми се споменават…такива, като Константин Мишев, един емигрант, дошъл кой знае откъде, който разправяше, че бил специалист по контрашпионажа и контрадиверсията. А всъщност, беше специалист по интриги. Както имаше и други в тесния кръг на Филип Димитров, Алекс Алексиев и пр.  В ръководството на СДС имаше много хора, които настояваха тези лица да бъдат отстранени, но те свършиха своята гибелна работа по един много прост и обичаен за всички времена начин. Внушиха на Филип Димитров че е велик, че е месия, че всички, които го критикуват са врагове. Измисляха оръжейни афери, доведоха нещата до  капсулирането и затварянето на Филип Димитров в един тесен кръг клакьори, които бяха срещу всеки и срещу всички. Декомунизацията се преобърна в някакъв тип комунистическо поведение и действия. И в края на краищата какво стана? Те направиха грандиозната македонска афера и доведоха до падането на правителството на Филип Димитров. Това стана.
Хората трябва да разберат, че историята не се прави от такива глобални неща-операции, клинове и пр. Глупости. Има реални действия на реални лица, които в даден момент са се оказали на ключови позиции. Те внушиха на Филип Димитров и Йордан Соколов, още в края на  март, да бъде създадена специална група към Министерството на вътрешните работи, която да работи за дискредитирането на министъра на отбраната и на други политически и синдикални дейци. Подслушване, компромати и набиране на информации…Е това беше този демократичен кръг на единствените, богоизбраните. И това е гибелта. Катастрофата на СДС и провалът на българските реформи се дължат точно на  този факт-какви хора точно в този момент са се оказали  на власт.

-Трагични фигури ли са, според Вас?
-Те са и трагични и фарсови.

Трагична вина ли е, че не се осветлиха досиетата навреме? Дали някои процеси по друг начин щяха да се развият?
-Разбира се. Очевидно щеше да бъде по друг начин. Отварянето на досиетата нямаше значение за БСП. Те се гордееха, че са служили. Но за СДС имаше огромно значение. Първо, две категории щяха да си отидат от СДС. Едните, които бяха внедрени целенасочено от службите и други, които в миналото са били сътрудници и доносници, но се пишеха ентусиасти. Поне половината от кинжалите са хора, сътрудничели на ДС. Аз лично от края на 90-а година и после като вицепреиер, два пъти съм прелагал досиетата да се отворят. Един път предложих полския вариант, втори път-чешкия вариант на отваряне, и двата пъти Кординационния съвет отказа. Как няма да откаже, като те половината или са били сътрудници, или имат близки сътрудници, или, както Стефан Савов, който искаше да опази двамата си заместник- председатели, за които знаеше.
Та дали е било възможно? Оказва се, че не е било възможно, защото нещата опират до генезиса. До създаването на СДС. Създването му като коалиция от някакви измислени, несъществуващи партии без обществено минало, стана предпоставка да се напълни с такъв тип кариеристи, с нечисто минало. И когато създадеш такава структура, в която нямаш практически защита, те овладяха нещата. Така стана.
Да, всичко щеше да бъде различно, ако бяха отворени досиетата, но се оказа, че нито червените, нито сините имаха интерес.

-Как съумя правителството на Филип Димитров да влязе с всички в конфликт – със синдикатите, с Църквата, с военните и особено с медиите? Как свободата на словото става враг на СДС?
– Стигна се дотам, че края на август 92-а година, Министерският съвет пусна специално съобщение, разказвам за това в книгата, в което заявява, че повече няма да отговаря на всички най-големи медии, като 24 часа, 168 часа, Континент. Обявени са за врагове. Край. Това е следствие на този факт, как една група неспособни да правят политика хора, изведнъж си внушиха, че са единствените ментори в тази държава и развиха неадекватно поведение, единствено движени от простичкото желание да бъдат на власт. Опияниха се от властта.
Но тая машина като се задвижи, то е като в комунистическото общество, докато не падне и последния мохикан, не се спира.
Аз имам едно изявление, между другото, искам да кажа, че в тази книга съм се придържал към принципа всички изявления, позиции, мнения да са казани-тогава. Не както сега се пишат размишления по повод. Та тогава, пез септември 1992-а мисля, че по повод отлюспването на Собаджиев, казвам:
“Както сте я подкарали с това люспене и отлюспване, ще остане един гол кочан“. То така и стана. Докараха до провал правителството на СДС, до край на реформите, продължиха в този дух по време на правителството на Беров и стигнахме до това, 1994-а, БСП да спечели изборите с абсолютно мнозинство.

 -И казвате „Край на либералната сага“,„Надделя инстинктът към разрушение, грабеж, лично облагодетелствуване…корупция, партизанщина, популизъм…“ Но Вие все пак си  опитвахте да спасите идеята, създавате Центъра Нова политика, пишете Меморандум с конкретни предложения?
– В Меморандума, който написа опозиционната група Б-12, едно от основните неща беше, че не може да няма свобода в излагането на различните позиции в една парламентарна група на демократични сили. Едно от основните ни искания беше СДС да се превърне в действително демократична организация. Имаше искания от Тренчев, от Подкрепа, СДС да се превърне в национално движение, да има назционален съвет, кадето да се взимат легитимни решения, а не както досега, от един файтон хора..Те не допуснаха да бъде създаден такъв национален форум. Дори предложих както във Франция – двойна стурктура да има политическа партия и нционално движение. Не. Това беше битка между хората, които бяхме верни на идеите на либералната демокрация за промяна и реформи чрез сътрудничество и търсене на диалог, и на  хора, с тоталитарни инстинкти.

–  Можеше ли да има друг сценарий, виждате ли от днешна гледна точка как е можело да се пребори сектантското мислене?
-Имало ли е възможности за друг сценарий…имало е, със Стефан Савов сме разговаряли, с президента Желев, човекът с най-голямо влияние в СДС. Но той, някак си в един момент, като че също попадна под влиянието на ласкатели, загуби характерното за него трезво и реалистично мислене, допусна това, да бъдем разделени ние, тези около него.Ние с него бяхме много близки приятели, а допусна да бъдем разделени.
От друга страна, в ръководните среди на СДС цареше страх в една група хора. Александър Йорданов ми е казвал по-късно: „Ами не всеки можеше като тебе да застане срещу тези хора.“ Страх ги беше да не ги изхвърлят, да не ги отлюспят, та тези хора, които овладяха СДС, успяха да обявят за предатели и врагове Петър Дертлиев,Милан Дренчев, Каракачанов-създателите.
В момента, в който застанах срещу тях, споменахме меморандума, който беше всъщност критика на политиката на правителството, започнаха да бълват компромати във вестниците. За далавери, наричаха ме какъв ли не .. това беше техният отговор. Аз тогава разбрах, ей тук в едно интеврю тогава го цитирам-мостовете са  изгорени.

Каква е ролята на Ахмед Доган?
-Е, той е един от основните герои в книгата. И се вижда, че има всичко в него. Включил съм  доклади на специалните служби. Но, същевременно, показвам  важната му роля в този момент. Тук трябва да е ясно, че правителството на СДС нямаше мнозинство в парламента. Мнозинството беше СДС и ДПС. И първоначално радикалният елемент в това мнозинство беше ДПС и специално Ахмед Доган. Той поиска забраната на БСП. Тогава пък комунистите поискаха забраната на ДПС. В хода на развитието на процесите, вследствие на бъркотията, която направиха с икономическите реформи, със земеделието, постепенно Доган започна да се дистанцира. И стана един от основните критици.
Ние бяхме приятели с него и нашето приятелство е от 1990-91-ва година. Имахме си доверие. Най-малкото, защото съм един от малцината лидери на СДС, които през 1989-а подписахме протестната декларация срещу Възродителния процес. Неговата роля също не е еднозначна. Може би и той направи някои ходове, които бяха преждевременни, но като цяло Доган играеше тогава, в този момент, ролята на един демократичен коректив. Опитваше се да подкрепи демократичните тенденции, да се противопостави на  опитите на  кинжалите да овладеят цялата власт. Благодарение на които, в крайна сметка, правителството се самосвали. И не само се самосвали, но и не можа да използва възможността отново да се върне във властта, благодарение на правителството на Беров. Кинжалите стигнаха дотам, давам данни, че от електората, кото ни подкрепи през октомври 1991-ва, бяха останали само 14-16%. Какво свиване.

-Тръгва се на избори. Вие продължавате да се опитвате да спасите либералната идея с Нов избор, но енергията не стига.
-Аз наричам това поредната илюзия. Илюзия беше или напразна надежда, че като предлага Нов избор, една либерална формация ще намери достатъчна подкрепа в българското общество, че хората, високообразованите професионалисти, градските млади слоеве, ще подкрепят такава една инициатива. Тава се оказа напразна надежда. Утвърди се практически двуполюсният модел, втвърдиха се хардлайнерите в червено и кинжалите в синьо. Надделя кинжалното мислене.
И тогава възникна тази пагубна за България тенденция – чрез овладяването на властта да можеш да се наредиш, да се подредиш, никой вече не се интересуваше от реформи. Надделя модела на две партии с тяхната клиентела.
Този модел и до ден днешен господства в Бълагария.

Тази книга трябва да се чете, защото ползата от това знание е шансът ни да се разбиват такива модели.

Коментари

comments