ЕЩОРИЛ, ТАМ, КЪДЕТО ЯН ФЛЕМИНГ СРЕЩА ИСТИНСКИЯ ДЖЕЙМС БОНД

0
517

Интервю с Деян Тияго-Станкович за невероятните възможности на литературата да разкаже войната през необичайни съдби и ситуации, да разкрие какво се случва с човешсата природа в условия изгнание, и как преобърнатата реалност от само себе си поражда литература.

Ако не знаеш, че романът на Деян Тиаго-Станкович е спечелил Британската награда за историческа литература, като четеш историите описани в него, ще ги помислиш за плод на прекомерно развихрено въображение. Но събитията са напълно истински. В Ещорил, суперлуксозен курорт недалеч от Лисабон, по време на Втората световна война, в която Португалия е неутрална държава, се стичат бежанци и видни изгнаници, които търсят спасение от разпадащия се свят. Тук отсядат богати и  известни личности, писатели, представители на кралски фамилии, румънският крал Карол II със своята любовница Елена Лупеску, абдикиралият английски крал Едуард Осми с Уолис Симпсън, жената която го сваля от престола, виртуозният полски пианист Игнаций Ян Падеревски, руският гросмайстор Александър Альохин, Ян Флеминг и още кой ли не. И това наистина е така. От всички тези благодатни за повествувание личности, Деян Станкович забърква невероятната си история, в която главен герой е още по-невероятният сръбски шпионин, служил едновременно на Вликобритатия и Райха, Душко, Душан  Попов. Ян Флеминг, с когото действително се срещат, сам признава, че това е истинският прототип на Джеймс Бонд.

За незапознатите романът Ви ще се стори плод на свръхразвихрено въображение. Защото в него се срещат крале, шпиони, известни личности, бежанци и изгнаници от войната, а всъщност той е изграден върху реални исторически факти. Неслучайно получава Британската награда за исторически роман. Доколко обач целият този конгломерат обаче символизира историческото битие, съдбата и обреченостите на Европа?

-Той символизира. Но това, което за мене беше най-впечатляващото, което привлече моето внимание, за да напиша тази книга, бе Душко Попов. Истинска личност, която и дядо ми е познавал и всеки в Белград го е знаел сред тогавашната генерация, когато  са се познавали всички. Забележителна скандална личност, прословут със своето арогантно поведение. По едно време заминал в чужбина и впоследствие след войната се разбрало, че е станал шпионин.Аз научих тази история от бабата на мой приятел, която е живяла в същата сграда, където е живял Попов. След това чух тази история в стотици различни варианти А когато отидох в Ещорил, в кафето на хотела, научих, че  в този хотел именно Душко се е срещал с Флеминг. И започнах да проучвам, да разследвам, да търся информация. Трябва да знаете, че с тази книга съм извършил огромна изследователска работа.

-Какви източници използвахте?
-Изчетох огромно  количество вестници, исторически книги, писани биографии на Душко Попов, биографии  на личности, свързани с него, но най-трудно ни беше със Заза Габор, защото не можехме да установим коя година е родена.

Душан Попов, Агент 007
Роден 1912 г. в Австро- Унгария в заможно семейство, учи в Германия, Фарнбург, живее охолно и разгулно. Покрай приятеля си и състудент Джони Йебсен става сътрудник на Абвера, но като противник на нацистите, отива сам да се предложи на англичаните. Работи за MI-6, изпратен във Ещорил, откъдето дезинформира германците, като например ги лъже, че десантът ще се състои в Кале, не в Нормандия, поради което  броят на жертвите е значително по малък, когато се извършва  десантът. Опитва се да предупреди и САЩ за атаката в Пърл Харбър. Междувременно живее на ръба, хазартно, неслучайно англичаните го наричат „Триколката“-защото обикновено предпочитал интимни отношения с три жени. Веднъж залага  38 000 долара, дадени му от германците, огромна сума за това време, разчитайки че казиното няма да я приеме, както и става.Тази случка е заимствана от автора на агент на 007. Душко Попов през 1974 г. описва своите подвизи в „Разузнавач/контраразузнавач“, а Ян Флеминг признава, че Душан Попов е прототипът на Джеймс Бонд.
Умира през 1981 г. Има 2700  разсекретени документи за неговата дейност.

-За останалите герои как ги избирах, има петдесет пъти повече интересни личности, свързани с Душан. Аз трябваше да орязвам. Салвадор Дали например, остана извън, Уиндзорите изпаднаха, само са споменати… Всъщност, сега имам толкова много материал, който мога да използвам допълнително. И, вероятно, от тази книга ще стане сериал. Мисля да напиша предистория – да започна отначало с историята на хотела, а след това продължение – след войната, може би.

– Вие наричате книгата военен роман. Но самата война не е обект на разказа.
– В романа да, няма нито един куршум.

-Струва ми се, че обектът е човешката природа извадена от обичайната ѝ среда. Човекът в изгнание. По-добър ли е той по-лош? Дали изгнаничеството пречиства човека по някакъв начин?
– Точно така е. Аз съм емигрант. Макар и по някакъв начин привилигирован. Не съм бил никога гладен, където и да съм бил съм работел, срещал съм прекрасни хора, които са ми помагали. Когато имаше война във Югославия,аз избягах, защото се ужасявам от войната, там не беше комфортно, но не мога да се сравнявам с обикновените бежанци, загубили домовете си. Аз не съм губил своя дом. Не би било честно да се сравнявам с тези хора. Но въпреки това, живеейки в слънчева Португалия и имайки добър живот като писател, все пак съм бежанец. Аз съм трансплантирана личност. Но най-интересното е, че дистанцията, която имаш спрямо  войната, случваща се у дома, е опит, който имам от първа ръка, опит, който по някакъв начин е трагичен.  И това е част от мен, нещо, което е заложено и  в книгата.

-Как се променят хората, извадени от своята среда?
-Аз съм пътувал много, срещал съм много хора, прекрасни, пълни с добри намерения, неконфликтни, в такава среда губиш предразсъдъците си. Обикалял съм Бразилия например, никога не съм имал,  не съм преживявал лоши неща.Тези  нови страни са хетерогенни, там приемат всички. Трябва да си мил, да не излеждаш заплашително в такава среда. Всеки ден, например, в Рио Де Жанейро тичах километри по брега и когато изтощен сядах превит на плажа, неизбежно се появяваше възрасна лейди да ме попита „мога ли да помогна, дайте да ви прегърна…искате ли нещо?“

-Пречиства ли изгнаничеството по някакъв начин?
-Преди всичко вие губите, аз загубих ирационалната си любов към моята собствена страна. Мен не ме интересува дали някой иска да е голям или малък, дали иска да живее тук или там. Ако искат и 11 държави да си направят. Това не ме засяга-нека, направете си ги, само не се избивайте… Аз оценявам правителствата спрямо това дали са добри към мен или не. Дали изразходват данъците както трябва или не, това е единственият критерий.  Аз се чувствах чужденец в своята страна и загубих привързаността си…Това е пречистващо по някакъв начин.

-Вероятно затова и Малкият принц става свързващ образ в историята. „Най доброто се вижда не с очите, а със сърцето“(цитат от „Малкия принц“), казва 10-годишният Габи, който олицетворява  героя на Екзюпери.
-Много забавно, в Англия и САЩ хората не разпознаваха Малкия принц в образа на Габи. Малкият принц не е част от тяхното базисно знание. Много странно, един на 100 го знаеше. Тук всички го знаят. Толкова е очевидно. В Англия никой не ме попита за него. Питаха ме за Джеймс Бонд, препратките с „Казабланка,“ те разпознаваха връзки с филма.
Да, наистина, ролята на Малкия принц е структуроопределяща, свързваща. Но и това момче аз не съм си го измислил съвсем. Намерих едно писмо на дипломат, който пише за момче, за което се грижи, защото е само, загубило се, носи диаманти в себе си и се страхува се да не му ги откраднат. И тогава сложих това момче в историята.
Аз се срещах и с хора, много възрастни, които са работили в хотела по това време и те са в книгата, записвах истории.
Сещате се за семейството на Радмила, които напускат Белград. Те се заселват в Ещорил, в къща, собственост на виконтеса, сред гора в околностите. Там Попов имал навика да отсяда и аз отседнах там  и пишех там. Спях в същата стая, където Попов е спал. И намерих някои снимки, неща…

-Вие направо сте влезли в собствения си роман.
-Щастлив човек съм.

В края на романа има описан саундтрак. Рахманинов, концерт за пиано №2, Шопен соната №2 и още доста подбрани парчета. Предполага ли се, като четем и да слушаме тази музика, за да опознаем по-дълбоко емоционалния свят на героите?
-Най-сетне някой да забележи и да ме попита. Когато бях малък исках да стана кинофежисьор. Моите родители смятаха, че се шегувам.Това не се случи, дипломирах се като архитект. Когато започнах да  пиша тази итсория, започнах да я градя сцена по сцена, кадър по кадър като режисьор в главата си, ходех да обследвам местата, проверявах как изглеждат стаите в хотела, навсягъде обикалях, в Кашкайш -сякаш планирах филм в своята глава, който после го разказвам. И  който, се надявам, някой да го направи.  И естествено, филмът се нуждаеше от саундтрак и аз подсказвам кое парче къде да се слуша.

-Аз слушах със сонатата №2 в изпълнение на Иво Погорелич.
-Иво Погорелич е малко по-мек. Трябва да се чуе в изпълнение на Падерецки.Той е твърд като камък.
– Като си представяте филмиран романа, кой режисьор бихте искали да го заснеме? На мене ми се струва подходящ Уес Андерсън?
-Всички си мислят за „Хотел Будапеща“. Аз мечтая за Педро Алмодовар, но той сам пише сценариите си. Не знам, не знам кой, но знам,че ще има сериал.
-Желая успех на превръщането на романа в успешна филмова история.


В уюната атмосфера на Фокс кафе, с посредничеството на издателство Колибри, Деян Тиаго-Станкович в задушевен разговор със своите читатели.

 

Коментари

comments