ПРИСЪДА: „В НЕИЗВЕСТНОСТ“ 6-и октомври 44-а година

0
617

На тази дата без съд, без присъда изчезва Христо Миладинов, потомък на възрожднските братя Димитър и Константин Миладинови.
..„ И, чукат на вратата, ох, така ме задушава, като се сетя, наближава датата“ -през сълзи споделя живия и днес спомен дъщерята, Милка Миладинова.


На 6-и октоври са арестувани в София, Банкя и други места, много интелектуалзци, в последствие обявени за безследно изчезнали. Един от тях е бащата на на Милка Миладинова, потомка на миладиновия род.
Публикуваме нередактиран откъс от голямата история на рода, която тя и наскоро починаталата ѝ сестра Елисавета 30 години събират, систематизират и съхраняват. Историята на братята Миладинови, убити 1862 година в турски затвор заради родолюбивата си дейност.
Те са важните“ казва тя, но не можем да не споделим личната и драма, вплетена в общата биография на един род, отдаден на идеята за възраждане на българския дух и самосъзнание. Не можем да не споделим с нея мъката по непогребания ѝ баща, погубен като македонски интелектуалец, неприемащ задаващата се идеология на македонизма.

Трагични са понякога паралелите в историята:
Димитър Миладинов- януари 1962 година е арестуван по доноси на гръцкия владика Милети, че с родолюбивата си дейност буди българското самосъзнание в Македония.е Убит е без съд и присъда. А няколко дни след него и малкият му брат, Константин,  го сполетява същата съдба. Няма документи, няма следи. Митра, жена му бяга в българско след смъртта му. Както и всичките ѝ деца.
„За нещастие, заравя единствената автентична снимка на мъжа си, за да го погребе в българска земя.“- разказва Милка Миладинова.

„Както и моят баща (разплаква се тя) И ние нямаме труп. Ние сме сложили снимка в една мраморна урна. Не се намери тяло. Присъда не се намери, заповед за арестуването не се намери, никаква вина-само за туй, че е патриот и българин от Македония. Общо взето-като тях, Димитър и Констнантин. Без съд, присъда без следствие, без нищо.
Адвокат беше. Ето го. Това е баща ми.

*Хиристо Миладинов, син на Георги Миладинов, внук на Христо миладинов,  (грънчарят, за когото пише Талев) едно от 9-те деца на Митра и Христо Миладинови, майката и бащата на Констатин и Димитър. След разгрома на Югославия през април 1941 година и присъединяването към България на по-голямата част от Вардарска Македония,  на 21 октомври 1943 година е назначен за областен управител на новосъздадената Горноджумайска област. Подава оставка на 7 август 1944 година. За дейността си в Горна Джумая е удостоен със званието почетен гражданин на Благоевград.Убит е от комунистическите власти в София в края на 1944 година
Пише в Уикипедия.

„Татко е бил на 16 години, когато са дошли. Той е роден 1899г. Баба Воица дядо Георги са го довели татко. И са живеели седем души, в едно стайче, аз помня квартирата на една от малките преки на Пиротска, „Отец  Паисий“, минаваш „Ботев“, към църквата, с един кълдъръм отпред, с дървено прагче без стъпалци, една стая, в която седем души са живяли. Татко е трябвало да си довърши училище и е четял на тротоара,под лампата. И си простудява крака, разболява от туберкулоза на костта. И имаше операция на единия крак. Багодарение на Владислав Алексиев-този чичо, той му спасява крака. А гладуването е било много голямо. И татко го имам на снимка в болницата като скелет, като е лежал за крака.
И му помагат много децата синът на Царевна Миладинова(дъщерята на Димитър Миладинов,основателка и директор на Солунската девическа гимназия, майка на проф. Владислав Алексиев ) Така че, баща ми, благодарение на Царевна и нейните деца, на големия син, юристът проф.Владислав Алексиев, който  става професор в нашия университет и завежда катедрата по история на правото има книги и публикации, баща ми, като завършва гимназия и взима диплома,кандидатства  и завършва след това право.

Той беше един много сериозен и стабилен човек той адвокат. Когато се освобождава Македония, и България има свой достъп там, тогава са го помолили, знам го със сигурност, настояли са той да отиде в Битоля като областен управител за да създаде институциите. Как може потомък на Миладинови да не се отзове  в такъв един момент? Имаме писмо от Симеон Радев до него, в което той го поздравява за това, че е отишал. Ние сме го публикували.

И той работи година и нещо си свърши работата и си подаде оставката за да се  върне към адвокатството. Той си обичаше работата, имаше голям авторитет като адвокат. Но го задължават да отиде и в новообразуваната блаоевградска област да отиде и да направи същото.. И той 6 месеца работи там, но преди 9-и напуска. Той е почетен гражданин на Горна Джумая.

Баща ми нищо лошо не е правил като областен управител. Когато напускаше Битоля, той ме взе със себе си с колата, чичо Йонче беше шофьора, и  обиколихме четири пет града да си вземе татко довиждане с хората. На ръце го вдигаха. Хората. Имаме снимки. Запазани. Плачеха за него.

Баща ми, като почнаха арестувания на министри, стана напрегнат, казваше-ще ме призоват.   Като съм бил на такъв пост, който  е с ранг на министър.

Случва се във Пловдив. По дело. Там, живееха роднини от Струга, единият, чичо Сашо, беше полицай, а майката от втори брак природила Дафинка и Цанко. Те, кака и бати им викахме, станали партизани. И в момента на 9-и септември, баща ми е в техния дом. И те слизат от Балкана. И му казали-„Чичо Христо, остани тук“. Не ходи никъде.“ Той казал „Мичето, децата, нямат пари за хлюб.“ И се връща в София, това е 9-и септември, и  беше мобилизиран по Гражданската отбрана по бомбите, а междувременно си отвори кантората.

На 6-и октомври аз имах температура и той ми мереше температурата. Ние бяхме евакуирани в къщата на дядо ми в Банкя. Моят дядо( по майчина линия), е един от най-големите строители на София и като предприемач-строител-основите Александър Невски, Мавзолея на Батемберг, на Банката, Шипченския манастир, къде ли не.. това бащата на майка ми, който е от Дебърско,  негова беше каменоделната във Владая и Мездра-керамика. Беше дал по една трета акции на управителя и шефа на работниците за да заинтересовани. И само 1/3 за себе си. И сега ние имаме 3 лева акции.

И на 6-и чукат на вратата в къщи, на втори етаж бяхме ние, на първия –другите, защото мамини са 5 деца, и всички, в тая къща като дадовата ръкавичка. А пък дядо беше починал. Във всяка стая семейство. Вуйчовците-мобилизирани. Единият ми вуйчо- бомбардировките го смазаха, беше на умиране-най-малкият. Другият-в Дедеагач…

И, чукат на вратата, ох, така ме задушава, като се сетя, наближава датата..

Някакви двама на вратата. И казват: „ Христо Миладинов!“
„Да , аз съм.“-  чувам го през холчето, вратата отворена, къщата е малка, малко холче..  „Елате за справка в общината.“ Той казва:“Добре“, беше по пижама, беше рано, 6-7ч . Казва, „ще се облека и ще дойда.“ „Не, не, ще ви почакаме“ облечете се. И до тук. Повече не го видяхме. За справка в общината.

Когато започнахме да го търсим, майка ми ходи по затворите да проверява, никъде го няма. Един ден ми казва- „Миме, моля те, мама, ще отидеш в централния затвор, ако те питат в коя килия е баща ти, ще кажеш, че си забравила ,за да може да потърсят по списъците-може да го открият“. И аз се нареждам на опашка, беше дъждовно време, а нито палто имах бях порасла, със старото си палто като с жикетче, студ, влага, чакам на реда, бях и много слаба, изкарах жълтеница след бомбардировката от стрес, и такава жълта,   войникът на вратата, който пускаше един по един, вика-„Ей, ти, малкото, я ела тука“. И аз се качих по стълбичка на една задна врата и като ме пита къде е татко ти, аз се разплаках, викам :“Мама ми каза, ама аз не помня“. Търси, търси момчето по разни списъци, каза-„Бе сбъркала си, не е тук. Няма го тука баща ти.“ „Сиурно е в Дома на слепите, иди там. Там също има задържани“. Домът на слепите беше затвор. Славянска беседа –затвор. Полицията на „Мария Луиза“-затвор. И този ден мама тича в МВР-то, на „Мария Луиза“. Да търси Главинчев. А Главинчев е от Струга. И майка му, за нея баба казваше, „С майка му толкова приятелки сме били, че в у една постеля спие̜́хме заедно“ . Като момичета.И братята му бяха много мили хора. И майка ми отива да му каже, че татко са го взели, да пита, какво да прави. Нямало го много часове. И когато идва отнякъде намръщен и изпотен такъв, нервирано казва:„Аз нищо не занам“.  Не и дава отговор. Нито поема грижа. След като баща ми 25-а година го е спасявал, когато той е бил в затвора.

И татко повече не се върна. И никъде не се намери. И в Скопие го търсиха сестра му, леля ми и чичо ми правиха опити да разберат да не е закаран, и в Благоевград, мислихме в СССР да не е пратен по лагерите-пращаха там. Никъде, никъде, никъде.  Няма заповед за него. Няма го в процесите с министрите, няма го инкъде, никъде.

След пет-шест години водихме дело, защото не можем да си оправим борчовете ипотеката на жилището. На Кракра, което дядо ми, на майка ми бащатае строил. Така че имахме ипотека 200 000 лв и питайте със сетра ми как сме я изплащали. Особено аз.Тя е две години по-малка от мене.1948-а почнах работа и ми отдържаха от заплата 57 лв- 10 лв за ипотеката. И след като пет шест години нищо не се случи, по тази ипотека лихвите вървяха, неие прлащахме само лихви, ако не по-малко, стана голям зор и се наложи да заведем дело, да извадим смъртен акт. Обаче не ни дадоха смъртен акт. Дадоха ни определение на съда, че е в неизвестност. Това е. Никога нямах смъртен акт. Смъртен акт получих сега, след 10-и ноември. За пръв път. И пише- В НЕИЗВЕСТНОСТ. Никъде не го съдиха, никъде не го поменаха и когато потърсихме досието, нали откриха някакви архиви, има прекрасно адвокатско досие, има досие, но янма нищо за изчезването. Все едно, че не е живял. И че не е умрял.

Няма следа, няма заповед. Оказа се, че този Главинчев си е позволявал много неща, и понеже знае, че моят баща няма да приеме по линия на партията да се прави македонска нация…Ето такива неща ..


..Ние много се надявахме, да си дойде някой ден, всеки ден чакахме.. И когато моята майка разбра, че повече няма да го види, те много голяма обич имаха двамата, (плаче) просто се отдаде на децата. Нито се ожени повторно, а беше на 34 години.“


Македонските носии, които сестрите Миладинови са подарили на Благоевградския музей. Там е и „костюмът на татко“.

Страници от неразказаната история, съхранена в паметта на преживелите я.
Поклон.

Коментари

comments