СЪВРЕМЕННИЯТ ТАНЦ В БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ ПОГЛЕДА НА ЕДИН „КРАДЕЦ НА ВРЕМЕ“

0
761
автопортрет

Искра Проданова е един от гост-хореографите, които ще участват в тазгодишното издание на АТОМ Хореографски Серии – платформа за международен обмен на танцови артисти, създадена от „АТОМ Театър“, което тази година се провежда от 31 август до 10 септември в София. В рамките на събитието ще се проведат семинари и срещи с изявени творци и продуценти в сферата на съвременния пърформанс, както и  10-дневен интензивен танцов тренинг с утвърдени хореографи от САЩ, Великобритания, Израел и България. Уъркшопите са насочени към професионални и хоби танцьори, като срокът за записване е 28 август.

Хореограф концептуалист, съвременен танцов артист и мениджър на културни събития – Искра е и един от създателите на фестивала за съвременен пърформанс Moving Body, който се провежда ежегодно във Варна. Творчество ѝ трудно може да бъде дефинирано и поставено в рамки, тъй като тя обича да излиза извън установените условности на конкретни стилове и изследва граничните пространства и преплитането на различни изразни средства, за да постигне емоционалния заряд и дълбочината на творбите си.

 -Ти си един от хореографите, които ще вземат участие в АТОМ Хореографски Серии #3. С какво те спечели този проект и какво очакваш от него?
-Проектът ме впечатли със своята задълбоченост и многообразие. Избрани са различни хореографи, както по националност, така и като стилистика и разбиране за това какво е танц. Впечатлена съм как е изградена образователната програма, на свободен избор –  хореографите споделят желанието си с кои от участниците желаят да работят, от друга страна танцьорите също изразяват своето желание с кои от хореографите им е интересно и полезно да работят. Всичко се случва много демократично.

-Разкажи повече за теб и любовта ти към съвременното изкуство. Как се срещна с танца и кога разбра, че това е твоето призвание?-
-Първата ми среща с танцa беше, когато бях първи клас. Записаха ме на народни танци и още на втория месец бях заминала на турне с крайна точка Франция. Танцувах 10 години – там научих какво е да мислиш колективно и се промени разбирането ми за “семейство” в по-широкия смисъл. След няколко години прекъсване, записах да уча Кабаре и Вариете във Варна, като всъщност това стана доста спонтанно и от университета направиха изключение за мен, понеже бях приета по първо желание със специалност Мениджмънт в международния бизнес. Мисля, че жените в университета ме помислиха за луда, когато настоях, че искам да запиша Хореография.

Докато учех, задавах много въпроси, на които не получавах отговор, а любопитството ми растеше, не се задоволявах с класическите форми. Един ден открих в Интернет няколко видеа, не разбирах съдържанието и идеята тогава, но знаех, че това е моята естетика. Оттам започна търсенето на книги, хореографи, програми, уъркшопи и т.н. В един момент вътрешно спрях да се ограничавам с понятия като танцьор, хореограф или пърформър.

Най-верните понятия за мен остават: движенец и крадец на време.

-В биографията си имаш  участия в множество творчески проекти, фестивали и пърформанси, не само в България. Смяташ ли, че съвременната българска сцена е на ниво. Защо / Ако не – къде се корени причината за това?
-Труден въпрос! Както навсякъде, има представления, които са на ниво, и такива, които не са. Според мен българската сцена категорично има капацитет, а причината е парадоксална. Принудени сме креативно да се справяме със ситуацията, в която творим, да сме пестеливи в правенето на представления, пестелива сценография, малък екип, без бюджет за реклама. Това както ни ощетява, така и ни помага да търсим по-креативни решения и да оставяме верни на себе си.

-Има ли подходяща среда за съвременното изкуство в България?
-Според мен всички фактори са налице – вдъхновение дебне отвсякъде. Проблем е, че все още сякаш няма голяма нужда за потребление на съвременно изкуство, нужда от дискусии, които съвременното изкуство повдига като въпроси или пък може би напротив – има нужда от повече дискусии и разяснения относно дадена работа. За съжаление мисля, че все още остава капсулирано, все още с разбирането, че това е елитарно изкуство, което ме натъжава. Смятам, че трябва да се търсят нови модели, чрез които скъсяваме дистанцията с публиката, без това да е за сметка на качеството.

-Кои са артистите, с които се сравняваш ти лично. Изобщо как човек поставя личните си критерии в област, която е толкова свободна като съвременния танц?
-Не мога да кажа с кои артисти се сравнявам, не мисля и че ми се случва. Има артисти,  които припознавам – вълнуват ни сходни идеи, за това какво е изкуство, как се прави и те не са винаги свързани с танца. Не се ограничавам и разчитам на интуицията си.

 –Разкажи ни най-вълнуващия проект, в който си участвала?
 –Всеки проект е вълнуващ по един особен начин, но в момента се сещам за два проекта, в които бях поканена. Единият е CAMP festival for visual music, в който бяха поканени български и немски артисти от различни области на изкуствата. Логиката е на база колаборация, за много кратко време – два дена с определен екип, да стигнем до нещо, което да покажем пред публика. После сменяме екипа и така всеки участва в два резултата. Беше изключително вълнуващо и интензивно, защото се запознах с много интересни хора с различни разбирания за това как се прави изкуство, различни възрасти, различни характери и всичко това само за пет дни. Имах две крайно различни преживявания с двете групи. Това беше моментът, в който ясно осъзнах за себе си, че ако не се забавляваш в процеса, не се получава, че равенството в колаборацията е трудно, но необходимо, че ако не те води любопитството, а идеята за качество и продукт, излизаш от сферата на креативността и изкуството, и навлизаш в сферата на консуматорството и капитализма.

Вторият проект се случи към РАДАР фестивал. Бях поканена да си колаборирам с Мирян Колев и да направим пърформанс на летище Варна, свързан с Брайън Ено и неговата творба “Музика за летищата”. Има нещо особено, когато артистът усети силата си да прави неща на места, които иначе са забранени. Как се играе с тази провокация и власт е нещо, над което често разсъждавам.

 –каква посока би искала да продължиш да се развиваш?
-Все повече започнах да мисля изкуството като пропаганда, като инструмент. Струва ми се, че започнах да мисля все повече в глобален и политически аспект. Със сигурност любопитството ми към активната роля на зрителя остава, както и желанието за правене на повече кратки филми, инсталации и нови формати, които провокират размисъл за това “Къде се намираме в момента” на пътя от историята си.

АНТОНИЯ КАМЕНИЧКА

снимки: Александър Лазаров,Гергана Енчева,

Коментари

comments