БЪЛГАРСКОТО КИНО НА „НОВИЙ АРБАТ“. ЛИЧЕН РАКУРС

0
389

Международният московския кинофестивал ме срещна с нови/стари приятели.

Не припознах в първия момент  в успешната актриса, пристигнала с режисьорския си дебют в Москва, Доля Гавански, момичето, с което съм се запознавала преди години в кафенето на Народния театър, но веднага усетих силата на дара й. Филмът й “Женски ден” е емоционален и вълнуващ и за изкушена публика, която помни събития от миналото, и съвсем млади зрители.
Интимността на изповедите на интервюираните персонажи  се “нарязва” от хрониката на съветското време и филмът без да съди, диагностицира проблемите на постсъветското пространство чрез историите на жените. Монтажът на Нина Алтъпармакова, цялата работа на екипа от постпродукцията умело вписва чудесно документа в днешната история, като ги превръща в общ времеви поток. Сред участниците в пълнометражния документален филм на Доля Гавански е и нобеловият лауреат за литература Светлана Алексиеевич, и дъщерята на първата съветска трактористка (дойде със снимка на майка си в ръце), и първата жена-говорител по време на манифестациите на Червения плошад, и санитарката от Втората световна война, наричана “Червената шапчица”, която и до днес не може да се стопли след студовете при Сталинград. Те се включиха в разговора след филма и това вече е повод за нов филм.

Стари приятели срещнах и по време на прожекцията на филма на БНТ “Лошо момиче” на режисьора Мариан Вълев и оператора Антон Бекарски с продуценти Буряна Пунчева и Нина Алтъпармакова. Само преди година в Москва гостува Деян Донков, колко различен е неговият персонаж от това, кеото актьорът досега е правил –няколко лаконични щрихи и въображението дорисува портрета на ранимия аутист, който е силен в неща, в които много други са слаби. Саня Армутлиева не съм виждала от години – респектира ме участието й във филма, припознах нещо от собствената й неотклонна целеустременост в персонажа на майката. Както винаги, точна, концентрирана, изграждаща обемен образ само с точно премерени средства е актрисата Елена Телбис. Георги Кадурин ми върна към 90-те към роли и общи приятели, а Велислав Павлов ме премести в залата на Народния театър, по време на репетициите на “Кралят елен” с Мариус Куркински. Откритие за мен е Любомира Башева: вътрешното напрежение на персонажа, актрисата разкрива пестеливо, но с дълбоко проникване в мотивите на поведение – нейната героиня не може да овладее страхове, обсесии и пристрастия, но е силна и готова да плати цената на грешките си. Специално участие в продукцията имат и националните състезателки по художествена гимнастика, това е някакъв контрапункт на филма, който не остави равнодушна публиката в залата.

Друг, много различен филм, дойде на 41-ия Международен московски кинофестивал направо от Ковачевица – място на легенди и несекваща красота. Чешитите на Радослав Спасов, заснети от Кирил Проданов и Делян Георгиев пристигнаха с музиката на Веселин Митев. Черно-бялото “влиза” във филма в цветното, документалното в игралното, намисленото във фантазното, сюрреалното в реалното и преоткривам Ивайло Христов, Никола Додов, Валентин Ганев, Ангелина Славова, Иван Савов, Христо Бойчев… И срещам нови имена – Мария Коцева – Мума, която се оказва внучка на колега и приятел, Борис Луканов, с когото работихме пак в Народния театър, когато Сашо Морфов репетираше “Бурята”. Славни времена!

И трите български филма не са в конкурсната програма на 41-ия ММКФ, но те изговориха неща от съвремието ни по различен и въздействащ начин, като продължиха линията на доброто българско кино на ММКФ.

 

Коментари

comments