ИСТОРИИ ОТ СТАРАТА КЪЩА: КАТЯ ВОДЕНИЧАРОВА С ХУМОР И ЛЮБОВ ЗА РАДИОТО И ВРЕМЕТО, КОГАТО СЕ НАЛИВАХА ОСНОВИТЕ

0
1297

-когато царкините от приказките ставали колхознички
-когато с джобен часовник се е измервало в апаратната времето на водещия
-когато е трябвало да се разоблАчават югославските деца
-когато директорите са се сменяли един подир друг без да бъдат запомняни, а Радиото и Телевизията ту са се обединявали, ту са се разделяли
-когато е имало „Мозък“ в радиото
-когато една Воденичарова е трябвало да се справи с воденицата ХСЗ
-когато хуморът на радиото е завладявал театралните сцени с култовите си  предавания
-когато хуморът незабелязано се превърнал в обществена сатира
-когато лентата на „Рибарят и Златната рибка“ на Радой Ралин изчезнала
-когато един стих на редакцията: „Както горе, така долу“ става стихотоворение на  Блага Димитрова, което буни духовете…
С други думи, разказ за радиото. В главната роля – Катя Воденичарова.

ВЪВЕДЕНИЕ НА ВОДЕЩАТА: Радиото стана на 84 години. 35 от тях съм живяла с него. Познавам всяко кътче, всяка апаратна, студио, коридор и кюше. Но дали знам всичко? Викахме му Старата къща. Защото имаше приемственост, имаше традиции, разказваха се истории от поколение на поколение за имена, превърнали се в легенди било поради професионални успехи, било заради смехотворни издънки и сюжети. Историите за миналите времена правеха  и тебе самият част от историята на Радиото. Така всеки се чувстваше член на голямото семейство. Наследяваше историите, имаше право да ги продължи или да им се противопостави. Както направихме ние, по-младите, през 1989-а. Но не се отказахме от спомените. А имаше за разказване, защото в радиото са работели големи личности. Като заот Сирак Скитник: писатели, поети, музиканти, композитори, уникални инженери, техници.
Сега от университета идват млади хора, знаят ли те кой и как е работел преди тях? Спомням си пренебрежителна реплика на новоназначена новинарка  по повод забележка, направена от пенсионираната вече, но запазила авторитета си, Буря Тоушек.“Коя е тя, че да ми казва?“
Искат ли новите да станат част от голямото семейство? Или живеят като анонимни работници с временно назначение. Радиостанции под път и над път. Но Старата къща е една. И за да оцелее духът й, хората и техните истории не бива да да се забравят. Защото, както казваше великият Петър Увалиев, освен че основната  функция на радиото е именно „да разказва истории“ още  „Радиото е най-големият цивилизационен елемент“. Което значи и че То, като институция, възпитава и създава хората в него. И затова оцелява, въпреки конюнктурните и превратни исторически събития и моменти. Така че, както казва Есто Везенков*  в своите спомени за радиото, всички сме „ Частици от истината за цялото“. 
Затова и решихме да събираме спомени за радиото – за да можем през личните истории на хората, работили в него, през разказа какво са правили, как са го правили, как са отстоявали идеите си, да запомним какво е радиото. Какво е важно от него да оцелее, за да се предаде на следващите. Особено сега, когато радиото трябва да  заживее по нов начин в дигиталната ера.


Катя Воденичарова е една от фигурите – легенди, от които има какво да научим за това, колко е важен характерът за да се прави добро радио, независимо от политиката и конюнктурата. Можем да кажем, че е доайен на радиофамилията. Родена е на 13-и септември 1926-а година в София.
Завършва СУ “Климент Охридски“, българска филология.
Работила е 33 години в БНР, в Детско-юношеската редакция и  е дългогодишен главен редактор на „Хумор сатира и забава“. Единственият непартиен главен редактор в онези времена. Днес, все така жизнена и усмихната, с любов разказва за миналите години. „Христо Ботев“ звучи като фон. Разглеждаме снимки и слушам забавни, от днешна гледна точка, истории.
КАТЯ ВОДЕНИЧАРОВА:


  –Това е строителството на новата сграда.


(И ХСЗ-то участва в строителството, подсказвйки  каква е основната цел на редакцията-бариера срещу глупостта, разбира се. )

––Началните ми години в редакцията…  (Голям смях е падало)
Това са все снимки на Мирчо Сливенски (той все още пази паметта на радиото).

 

  • Катя, как стигна до радиото?
    КАТЯ ВОДЕНИЧАРОВА:
    -Дълга история, първо бях учителка в Девин.  Когато бях последна година студентка  имаше повик, на границата няма учители. Това е една от най-вълнуващите случки за които се радвам, че съм я преживяла. Нова гимназия, аз млада. Ние не учихме тогава педагогика, и нямах представа как се правят планове, влизам и почвам да преподавам стара българска литература, както в университета съм я учила. И ревизори ми пращаха, да ме напътстват, че така не се преподава, но  учениците, влюбени в младата си нова учителка, учеха на поразия. И тогава ми хрумна да направя една славянска вечер с тях, с песни, танци, стихове литература- руска, полска, чешка и това стана невероятен спектакъл. А аз съм вече омъжена, и бременна. Когато тръгнах да раждам, от двете страни на автобуса търчат моите ученици изпращайки ме, смятаха, че няма да се върна. Обаче аз не дочаках и 40 дни,  грабнах бебето и мака ми, и се върнах. Изкарах учебната година, никой не вярваше, с много успех. Понеже бях нередовен учител-трябваше да се явя на учителски изпити и реших, да се явя. И како приключих станах хоноруван учител на балетното училище на площад „Славейков“. А ме пратиха и във Военната академия. Но започвам да разбирам, че това не е работа на която ще остана. Дотогава имах стихове, превеждах Зощенко и други руски автори. С това се изхранвах 1949-а, 1950-та година.
    И срещам една моя позната, която работеше в Детската редакция на Радиото. И я питам – няма ли нещо просто на хонорар, да пиша. Леда Милева беше тогава главен редактор. Не знам защо, на Детската редакция. Но нали дотогава имах работа със ученици, макар и по-големи, взех да пиша за тях. И моята приятелка казва, предстои Авгарски да го взимат запас.Тогава много се ходеше в запас, нямаше мърдане. Да свикват с новите оръжия. И така – за 3 месеца, Георги Авгарски, тогава беше много известен писател, отива запас. Леда поискала данни, какво съм работела и казала, възложете й едно предаване – „Бате Райко Многознайо“. Това беше едно  предаване, което разказваше за различни професии. И аз се нахвърлих с жар да го направя. Направих го, те го харесаха и ме извикаха при Леда.
    И ето, 1951-ва постъпвам в радиото.Тогава е още Радио София, една единствена програма. И тя даже не се слушаше в цяла България. На морето като отидеш само турски и румънски програми слушаш.
    Леда Милева изигра много голяма роля в моя живот. От нея се научих да редактирам, много фино редактираше. От нея съм се учила. Защото редакторът е лаборатория. Не е проста работа да редактираш нещо. Друг вид съсредоточаване е това.
    Леда бе е събрала много автори, артисти, композитори, музиканти и правеше много хубава програма, която стоеше като водеща програма на радиото. Надскачаше пропагандни редакции, други редакции. Беше много жива програма. Тя измисляше героини: Ружка Дружка, която четеше приказки. Това бяха Мила Павлова, Цонка Митева, Мария Русалиева-младички, младички…Надето Топалова, правеха всички роли, много хубаво четяха.

Цонка Митева
Димчо Андреев беше музикален оформител, който беше изключително даровит.Той направи предаването. „Бърборино,“ което завладя всички училища навремето. Как работехме само. За да се промени гласът на актьора, се ползваха едни тенджери – за да върви на единия магнетофон по-бавно лентата, докато на другия-Емил Стефанов четеше Бърборино. И като се пуснеше, излизаше един детски глас, много смешен, като на дървено човече. Сега е смешно това да го кажеш, сега може всичко да се направи, но тогава на големите магнетофони се въртяха едни големи пити, в апаратнтата лентите се късаха, лепяха ги с лепенки и лепило. Няма да забравя, правехме предаване на живо, лентата се скъсва и Димчо е там, за щастие. И почва да дърпа лентата, сякаш точи коприна докато успее да я залепи. Няма да забравя.
А пък в апаратната седеше един режисьор, който държеше един мъжки джобен часовник и показваше с ръце,  ръкомахайки, че времето ти свършва.
А отвън счетоводителката чакаше да плати хонорарите на участниците.И да си отидат актьорите.
Това заварих в радиото.

-Защо казах че е странно, че Леда Милева оглавяваше точно Детската редакция? Леда Милева не беше писала детски стихове. Леля й Пенка Касабова, която издаваше списание за учители, я  моли да напиши нещо. И тя написва „Зайченцето бяло“. По-късно много се дразнеше, защото това е останало, а тя е написала толкова други стихове.

А това предаване, което започнах да правя, всичките тези предавания, които са циклични-лесно правиш първото и второто, но след това измислянето по-нататък е сложна работа, нали? Но на мене ми хареса. И аз там написах първата си детска книга. Там започнах да пиша за деца. А трябваше много да се срещам с деца, научени да говорят по шаблон – така както дружинната е казала и беше голяма мъка да ги преодолееш.
Тогава директор беше Мишо Николов. Бивш посланик в Югославия. Объркваме си отношенията с Югославия връщат го тук – нашето посолство се затваря, тяхното също – пращат го в Радиото. Аз постъпвам при него. Мишо Николов, нали знаеш, апаратчици са това, хора, които веднага организационно се ориентират. Но си спомням как ме извика и ми каза „Кате, да вземеш да направиш едно разоблАчително репортажче за югославските деца. РазоблАчително. Ами аз – как да ги разоблАча? Децата са си деца навсякъде. Тогава приемахме югославски деца в  България. Имаше такъв период.
О, боже, как да забравя. Тогава се вихреше Асен Босев. И пишеше неговите стихотворения като:

Айда, ойда, айда ойда,
гостенчета ще ни дойдат.
гостенчета, югославянчета,
все добри другарчета.

Лиза Матева, като млад литературен работник, аз съм завършила с Павел Матев, а тя-година по-късно, но все идваше на нашите лекции, те си бяха гаджета, я пратиха да работи в литературен отдел на един вестник, комсомолски май беше, но партиен. И тя решава за този автор, Асен Босев – наш сътрудник,  аз да направя един материал. И аз започвам  да приказвам – че не може така да се пише- „трамта тата, трам та-та, мамо де е чантата“ Някои поемки, целенасочени за труда, хайде, иди дойди, за осветлението, как да е, беше пълно беше с такива стихчета. Тя ме извика и каза „Ти как си позволяваш, за Асен Босев да говориш…“ Тя така и не ми прости, че нашата редакция надскочи литературната.
Останах в Детската, а Надя Трендафилова, която много работеше с кукления театър, замести Леда. Тя беше благ човек. След това Михаил Лъкатник, Петко Проданов, няма да ги забравя, те са имена.
Имахме и велики недоразумения.
Имахме едно предаване- „Весел ранобудник“което почваше в 7 без 15, тогава, когато големите мъже отиваха на работа. То започваше с една чудна песничка по музика на Петър Ступел и стихове на Авгарски: „У дома часовник трака с лъскави стрелчици, тик-так, хайде мили, ставайте дечица.“ А ония се бръснат.
Добре, ама започнаха да сменят директори на радиото, Леда я няма, вече не помня, кой беше главен редактор – все още сме в онова време на едната програма и оставаме без директор. Изпълняващ длъжността става Ана Българанова, жената на генерал Българанов, която беше изпратена, велико недоразумение, за главен редактор на Пропагандна редакция. Така се казваше. Става и и.д. директор. И ме вика, слушала „Весел ранобудник“. Аз съм вече израснала в кариерата, станала съм отговорен редактор за най-малките. И вика:“Какви са тия приказки бе, за царе и за царкини?“ Ами, казвам: „народни“. „Не може такова нещо да се пуска, ще го превърнеш в хайдутин, ще я направиш ударничка“. Слушам, казвам, „народът така ги е измислял“. „А бе, няма царе, разбери Царе, нЯма.“ И каква е тая песен: Борисе, мила майко, Борисе, татко мой. Кой Борис?“
Връщам се в редакцията и казвам: „Минаваме на битови приказки.“ За мързела, трудолюбието и пр. И за Хитър Петър не можеше. „Какъв ходжа,бе, децата трябва да стават атеисти.“
В Първо студио направихме Ден на приказката. „Ти не се тревожиш“, „Не те виждам да се тревожиш!“- ми вика Ана Българанова. Голяма комсомолка беше. Трябваше й тревога.
Но аз тогава залюбих тези предавания в Първо студио. Театралното у мен много се разбуди.
Ей  тия хумористични неща, как да ги забравя.

(Катя храни редакцията на летучка у тях. Летучката е най-важната част от работата в една редакция, тогава се взимат решения. А на гладно, какви решения?)

Но правехеме много хубави неща. Леда Милева създаде една група от певици, която нарекохме „Детска песен“, така се създаде детския радиохор, с Христо Недялков, който беше музикален оформител  и той успя. Научи ги да пеят академично. Превзе Япония.
Правехме интересни предавания, като това, за д-р Пасков, който откри нивалина, аз го познавах и събирахме кокичета, изпращаха ни колети, голяма кампания беше.

За мен се говореше „А,бе, тука говорят, една безпартийна много се е развихрила“. Защото беше времето, в което се казваше – „Аз не съм слушал това предаване, но мога да се изкажа“.  Никой обаче не можеше да ме накара да пусна предаване, което е слабо.
От тези директори, дето идваха един след друг – Ганчовски ли беше първият, който каза : „ Ще съберем мозъка на Радиото. И аз станах част от Мозъка, но понеже нямаше главен редактор или заместник-главен редактор, който да не е член на партията, а аз не бях- бях единственият безпартиен зам.-главен. После бях единственият безпартиен главен редактор до края. С най-ниската заплата.


Катя Воденичарова, Йонка Коцева, Хачо Бояджиев
-Директорите се сменяха много. Нововъведенията, които правеха, се състояха в събиране или разделяне на радиото и телевизията. Ако единият събираше радиото и телевизията, следващият разделяше радиото от телевизията. Това съм го преживяла няколко пъти. Димитър Тошев викаше: „Спокойно бе, Кате, директорите се сменят, ние оставаме“.
Съберат мозъка на Радиото и обявяват: много неща ще се правят, това ще се прави, онова ще се прави, и накрая- да останат само партийните членове. И аз и Гелето (Ангел Георгиев-друга радио-легенда, музикален редактор на ХСЗ) аз с токчетата цък, цък, цък и той с мен – напускаме Първо студио.
Почнаха по едно време да пращат директорите да виждат как по другите страни се прави радио. Дойде един, голямо недоразумение, събира ни Мозъка, да разкаже и как е там, по света- че автомобилите мърсят въздуха, и в Мали, ти да видиш-само велИсОпеди. Велисопеди, велисопеди и въздухът чист.
И като дойде на запис в мое предаване и кръстоса крак въз крак и под панталона му се подадоха едни наполеонки с връзчици…Как да го уважаваш.
Това все преди да „Хоризонт“.
„Хоризонт“ бе идея на Ганчовски. Той много ходеше, знаеше. Ганчовски е бил секретар на Георги Димитров, има книга за него, но беше умен човек, и искаше да направи нещо ново – събра ни в една зала пак Мозъка, ще пускаме пилотно втората програма, да си кажем мнението.
Дадоха им по-силните предаватели, „Христо Ботев“ остана да се слуша на малко места. Е, аз си останах патриот, предана на „Ботев“.
Имаше конгрес на партията, Тодор Стоянов е директор на радиото и решават да направят за всяка област отделно предаване – за растежа, развитието.. И ме викат в тази група на автори преди 56-та, койя област аз казвам- Смолян. Правя с голям мерак едно предаване, то Родопите са толкова благодатни – с техния език, легенди, мистики,  тъкачество има там, и си направих живи връзки. С Димитър Спиридонов, Шела Аврамова, Ваня Лазарова- все сладки гласове,  стана едно предаване, което Тодор Стоянов започна да дава за пример как се прави предаване така, че да не е скучно. Рад Каменски беше директор на „Христо Ботев“ и ме вика и пита, как гледам на излизането от детската редакция. Аз вече съм там 19 години и беше ми омръзнала Снежина Кралева.
„Има, вика – две места, директор на програма „Христо Ботев“ и главен редактор на „Хумор Сатира и Забава“. Казвам, „само не директор, за администратор не ставам.“ Като че ли ставам за главен редактор на Хумора…И не казвам на никого. След няколко дена ми казват- отиваме да те представим на редакцията. И аз питам нашата секретарка Стоилка – да имаш десет лева да ми заемеш? Даде ми, че аз нямах лев. Взимат ме с една кола, Георги Аврамов, Рад Каменски и Стоянов, редакцията е над сладкарница „Роза“. Влизаме. А малко преди това са уволнили Марко Стойчев.Това е 1968-ма година и той е уволнен по политически съображения. Осиротяла е редакцията, а предаванията минават само с подписа на Георги Аврамов. Беше директор по художествената част. Ония се стъписват. От детската редакция им водят някаква жена за главен. Стоянов каза само следното:“Вие сте голяма мелница, една Воденичарова ще ви дойде добре“.
И си отидоха. Отсанах като в небрано лозе, единствено с Гелето се знаем. Той  дойде, подаде ми ръка, а там стои зам.-главният им, активен борец против фашизма, надявал се е той да стане началник.  И Коцето,(Коце Коцев) струва ми се, каза: „който постъпва при нас черпи“. Вадя аз 10-те лева, слагам ги на масата – това бяха пари. Те пращат един сътрудник който донесе топъл леберкез и бял хляб, заместникът извади от чекмеджето един голям ръждив болт и каза – с това завивам положението.
А аз си казвам – трябва да ги спечеля. Взех им програмата, поисках сценариите, и взех да поправям внимателно само правописните грешки. После Любмир Пеевски ми разправя, как ходели и се питали- „Ти колко запетайки имаш, колко пълни члена?“ -не го знаех“. А нали са мъже- чувам ги през талашитената стена, излизам и слагам една кутия – за всяка нецензурна дума глоба. После събраното ще превърнем в леберкез и второ, тъй като вече аз разписвам, за всяка грешка виновна ще бъда аз. Така че, като правите предаванията, аз ще нося отговорност. И трето – не приемам да ми се говори за другите.
И тези хора ги спечелих с работата си.


А съм  давала обяснения, много обяснения съм давала, много съм ги защищавала. Но им бях казала: в първия момент, в който се наложи да уволня човек, аз ще напусна. Не се наложи. Напуснах, когато дойде Тихчев и каза, че ще се обединяват редакциите, и че ще има пояси и ще ни обединява с Литературна. А тя бешо толкова мухлясала тази редакция. И толкова завист имаше към нас. Но съм благодарна на Йонка Коцева, която застана прие нововъведенията, тя ни беше чадърът.

Живеехме обаче страхотно. Вървеше „Къдрава антена“, тогава. На живо правеха се предавания, Лео Конфорти, Никола Анастасов, актьори сатирата, от оперетата обикаляха по различни сцени. Коце Коцев беше големият господар на тия сцени.

Боже, колко са ме викали. Случка с Боян Трайков. Назначавам аз един редактор само заради едно стихотворение. Отишъл един човек на кино, но бил много висок и хората му казали-моля ви се, той станал, преместил се по-назад. Те пак не виждат от него. С една глава по-висок. И те-назад-назад, докато го избутали на последния ред. И Боян миказва:„Какво искаш да кажеш с това стихотворение?“ „Що“, викам“. На Вас никой ли не ви е пречил, като отидете на кино? Там му е мястото  на тоя“.

Или, Радой Ралин беше отказал категорично да участва в радиото, докато  Милчо Левиев, неговият приятел, не го пуснат по радиото. Обаче аз викам Радой, моля ти се, ще направиш за редакцията нещо.
Беше написал една пиеса „Рибарят и златната рибка“ изцяло Людмила Живкова описана вътре. Бяха я репетирали, но не бяха разрешили излизането на пиесата. Добре, казвам, дай ми я. Гледах, гледах…и му предложих вариант. Той беше казал – това няма да се бута. И разписвам аз за програма. Режисьор- Георги Аврамов. Правим записа и той отива право при Боян Трайков и му казва- „Катя подписа едно предаване , трябва да го видиш“. Боян го слуша и ме вика „Сега Катя, в това предаване, за кого става дума- „За Рибаря и Златната рибка“, викам- „Тя понеже много алчна тая баба, да не се учат на алчност хората.“ Той вика: “Ти сега мен на глупав ли ме правиш? Или не разбираш?“ „Какво не разбирам-народна приказка“ . „Съкрати някои неща“. И казвам на Радой -трябва нещо да съкратим. „Няма да мине“, отговаря той. „Добре де, добре“, казвам аз и  съкратих, не онова, което ги дразнеше. И един път се излъчи. И след това тази лента изчезна и се разнасяше по вилите на първенците да си я слушат тайничко.

Правим Хумористично ателие в Театър 199. Викаме му хумористично, а то е толкова сатирично. От 10 ч. вечерта правим  представления, тогава идваха актьорите, след като завършат техните спектакли. Катя Зехирева беше директор на 199 и тя с удоволствие прие. За тези спектакли 8-и ред беше откупен от онези с късите ръкави и вратовръзките. Така ги наричашеТатяна Лолова – редовно идваха. Давахме един стих,откойто да се направи стихотворение и спомням си последния, който беше голямата история:
„Както горе, тъй и долу“.
А вървеше конгрес на партията.
Даваме го стиха на трима поети. Единият от тях е Блага Димитрова. Молбата ми е да ги прочета преди това, защото се записва на живо. И се излъчва после. До последния момент Блага не носи стихотворението. А съм я обявила в афиша и заради нея театърът пращи по шевовоете си. Идва мъжът й с детето – виетнамче. Тя идва, когато спектакълът почва. В Театър 199  има една ниша, аз я моля да ми даде стихотворението. Тя ми дава три стихотворения. Ама срещу Живков – едно към едно. Аз избирам едното, което все пак мога да го подпиша и моля на бис нищо да не се чете. Излиза Блага, прочита го, салонът става прав на крака, бисове, и тя прочита на бис и другото. И ония с късите ръкави, напуснаха.
Прибирам се и чакам цяла нощ някой от редакцията да ми звънне да ме попита какво правим. Те обаче, щастливи като деца божии, че сме направили такова предаване. Отивам сутринта, не знам, какво ме чака никой нищо не ми казва. Решавам аз да предприема нещо, слизам при Йонка. Секретарката не ме пуска. Не, при нея има хора. Казвам „не ме интересува“, бам, вратата, там вътре, ония с късите ръкави. „Йонке, идвам да кажа, че това предаване няма да го пусна,  защото в него има много литературни грешки“. „Добре, щом така си решила“. След това ме извика, ония си бяха отишли. Но знаеха текста на стихотворението. Представяте ли си, как са работили? А Йонка – „Ти знаеш ли, че спаси редакцията?“ В редакцията не им казах, те се разбунтуваха, че няма да се излъчва, казах, защото имаше някои не много добри материали. Това беше първото огорчение, което преживях.
Боже, Кулеков направи едно предаване по книгите за похвали и оплаквания. И той влязал в една сладкарница на „Витошка“ и прочел как някакви се скарали – едните наплюват другите, смешно предаване, обаче, те да се окажат от два различни партизански отряда. Обаждат се на директора и искат публично извинение. Боже, пристигнаха – казвам им – какво извинение – ще кажем, че два отряда са се скарали, такава смешна история беше. Викаха Кулеков, викаха мене. Казах, такова извинение няма да има.

Тромбата на Вили бе голямо събитие. Което с времето мина за предаване на Вили Казасян. А аз бях в Бразилия, брат ми беше търговски представител там гледах много телевизия и едно предаване- „Бузиня де шакриня“- тромбата на някой си Шакриня, в което всеки който иска да пее се явява, а той свири с тромба на фалшивите тонове. Много ми се видя интересно, събрах ги да ядем тук, в къщи и им предложих да направим такова нещо, но като за  нашата публика – тогава беше страхотна модата на естрадата. Всичко живо искаше да се качи на естрада да пее, изглеждаше се така лесна кариера. И аз предлагам да пуснем едно съобщение по радиото – без значение на възрастта, даваме взможност на всеки да се яви кандидат за естраден певец. И определихме дата. Аз съм в радиото и ми звъни охраната отдолу-тука става нещо страшно: Идват и търсят редакцията. Целият двор пълен, тротоарът-пълен, напират на вратата  да влязат и казвам – пуснете ги във фоайето, охраната паникьосана, обаждат се в Милицията, конният отряд идва и стои на Телевизионната кула готов, защото превземат радиото. Слиза цялото ръководство на радиото. „Какво става, Катя?“ „Предаване правим“, викам. Хеле, идват моите апапи, викам им: „да ги разделим по групи, да им дадем дати“. Дадохме дати, ангажирахме Първо студио, събрах ги  викам „Каво правим оттук нататък?“, Гелето вика „Само Вили Казасян  ще свърши работата“. Но да кажем за Гелето – Гелето беше уникален. Той стоеше зад всички мои хрумвания. Като правехме „Кафе с автограф“ в НДК –Хачо ме извика и каза Катя, ела да си избереш  зала. Любо Пеевски се притенсяваше, ще стане ли това предаване как, Гелето веднага- „Ще стане“. Извиках Митко Вълчев, той гъмжеше от идеи и така направихме първото предаване. И след това направихме известен брой предавания, а Любо Пеевски ги продължи самостоятелно. Казвам му, „Нали се противопоставяше в началото?“ а той – „За какво ли не сме ти се противопоставяли, а веднага след това всички ги заочвахме“. Страхотно беше.


Хачо записа всичките неща, които правехме.Той ги показа, в крайна сметка.
Но не беше днешният ден – да продаваш билети. А и нямахме право. Изигравахме ги един единствен път, но ги записвахме. И Гелето го правеше Включително записваше и публиката както трябва.

„Златният Кос“ правехме в НДК, „Хумористично ателие“, „Кафе с автогра“…А това, което правехме в Първо студио, цялото радио идваше да гледа…Забравя се, всичко се забравя…Отива си поколение и си отива всичко това..


ХСЗ срещу Сатиричния театър-дружески турнир по шах. Каританите Кольо Анастасов и Катя Воденичарова. Видно е, кой е спечелил.

Аз се наработих в тая редакция. В Хумора беше мястото, където бях господар на себе си и направих всичко, което душата ми искаше. До мене беше Олга Селектарова, един човек с много театрален вкус, самата тя артистка, Гелето,с неговата музика, имах подкрепата на всички, всички се хващаха на щурите ми намерения. Колко пъти трябва да играем „Цар и водопроводчик“. Те ми казват, не, не сме готови, няма да стане. Аз отговарям – през нощта ще репетираме, ще стане. Поемала съм този риск, защото съм знаела, че те могат. Таня Лолова и до днес ги разправя. И много съм работила с нея. И много други актьори. Те и досега имат навика да ходят в редакцията и мен досега ме канят.

Има още много за разказване, така че очакваме да ни подскажете имена на хора, на радиохора, които пазят паметта на радиото.

*Есто Везенков е забележителна фигура в историята на радиото, незаслужено забравен. И понеже паметта, за съжаление, е не само избирателна, но и се формира често от  конюнктурни  и случайни   влияния и интереси, много от истинските герои на времето остават извън фокуса на внимание. Есто Везенков е бил в градежа на радиото в бурни и превратни времена на създаванетому. Забележителни са разказите му за Западните покрайнини, преврата на 9-и септември, бил е и в затвора…..Бил е убеден от Петър Динеков и проф. Дойно Дойнов да напише спомените си. Историята на радиото трябва да се разказва и чете, не само да отлита в ефир, защото това е и история за времето.

 

Коментари

comments