„НЕ ПОДЦЕНЯВЙТЕ БЪЛГАРСКАТА ПУБЛИКА“- Гергана Димитрова, режисьор и застъпник за свободен театър у нас

0
1594
снимка: Никола Михов

личен архив

За проблематичното състояние на театралната ситуация у нас все повече се говори. Критиките, че се угажда на масовия зрител, че публиката диктува вкуса и са малко постановките, които повдигат остри въпроси, че експериментите станаха статукво, че липсват предизвикателства, нови посоки за развитие – стават все по-осезаеми. Репертоарните театри, които се радват на пълни салони, започват да трупат негативи в очите на експертите.
Извън държавните и общинските сцени обаче, малцина са творците, които се осмеляват да развиват нови театрални форми, да предлагат нови идеи, да влизат в диалог с нови търсещи публики по въпроси, които вълнуват обществото. Кой и как поема риска да прави свободен театър, без  гарантирано бюджетно съществуване, да се стреми  предизвика масовия вкус и да тества възможностите за възприятие на нови идеи и форми, изобщо как се прави нетрадиционен театър в нашенски условия? Разговаряме с Гергана Димитрова, основател на Организацията за съвременно изкуство и култура „36 маймуни“.
Гергана Димитрова е от малцината, посветили се на тази цел – да превеждат театралното изкуство на съвременен език. Родена е в Бургас 1975-а, учила  е класически балет в Държавното хореографско училище, завършва в Немската езикова гимназия, след което е приета специалност Културология в Софийския университет. Записва  режисура в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“, неин художествен ръководител е проф. Красимир Спасов. Продължава своето обучение в държавната театралната академия „Ернст Буш“ в Берлин, Германия, в периода 2002 – 2005, където отново изучава театрална режисура. След дипломирането си там, работи като асистент-режисьор в театъра в Дрезден и прави няколко театрални продукции. Следва активна работа  като режисьор и преводач на свободна практика. Тя е председател и основател на най-устойчивата и популярна в България независима театрална компания, наречена „Организация за съвременно алтернативно изкуство и култура-36 маймуни.“  Постепенно обаче, упоритостта й постига резултати, които стават видими за по-широката публика. През 2012 г. на Гергана Димитрова е присъдена наградата на Съюза на артистите в България „Икар“ в най-сериозната категория,  тази за режисура за спектакъла „Праехидно“. Също така съвместно със Здрава Каменова им е присъдена и наградата ИКАР 2012 в категорията за драматургичен текст за пиесата „Праехидно“

Гергана, кога усети, че театърът има нужда от нови търсения, от промяна и затова ли отиде в Германия, или Германия те провокира и зареди с  нови творчески идеи?
-По-скоро занаех, че имам нужда от нещо ново, докато учех още в академията „Кръсто Сарафов“ и затова отидох в Германия. След като отидох в Германия, видях, че там има много, много различни видове театър и че всъщност това, което движи немския театър е, че постоянно се търсят нови изразни средства, нови идеи, нови форми. Когато се върнах в България и реших тук да работя и тук да бъде моят център в София, някак си го усетих хем като желание, хем като призвание:  да направя нещо, което едновременно да е изследователско-нещо ново за мен, което да изпробвам, като същевременно с това да дообогатя контекста в София с нещо експерименално, което ще остане именно тук – резултатите ще се видят, ще дадат възможност за корекция и доразвиване. Така че, комбинирани са нещата.

Как намери последователи и съмишленици?
– Те сами дойдоха. Като  почнеш  да правиш нещо, което е вдъхновило теб, то по някакъв начин вдъхновява и други хора. И обикновено, когато правиш нещо, имаш нужда от помощ, сам трудно можеш да направиш нещо, така че, когато идеята е достатъчно силна да задвижи теб, тя може да задвижи и още хора. Толкова, от колкото има нужда.

 И създаде Организацията за алтернативно изкуство и театър 36 маймуни?
-Ами всъщност аз исках да имам своя  организация  преди да знам, какво ще правя точно. Знаех, че ще е нещо, свързано с театър и култура и ще ми позволи да работя по дългосрочни идеи и проекти, вместо да скачам постоянно от един държавен театър в друг. И тъй като съм от тези хора, които си планират дългосрочно нещата, започнах да си я създавам. Мислех й име, преди да знам, какъв ще бъде първият й проект. Така че, организацията беше регистрирана още докато бях съвсем сама, между България и Германия,  през януари 2007-а, а първите съмишленици се появиха с първия проект, който се случи през есента на 2007-а. И това беше първото издание на ПроТекст. Идеята да се представя съвременна драматургия по нов, бърз начин, който да доразвие остарялата форма на сценично четене, обедини около себе си 20-25 човека. Вследствие на това, по-късно вече имаме свой собствен формат- пърформанс-четенето. ПроТекст има вече девет издания.

И когамаймуните станахте 36 ?
-Всъщност, оказва се, че сме вече над 150. През различно време се срещаме, през различните проекти на организацията, така че цифрата 36 има малко по-символно значение което няма да издам.

-Нещо лично или загадка за разшифроване?
– Нищо лично. Свързано е с големи неща, като вселената и всичко останало
А,   ще е нещо, като отговора  42. “Животът, Вселената и всичко останало“ по Дъглас Адамс.
-Нещо такова.

Проектът „ПроТекст“продължава,  как се разви идеята за сценичните четения в несценични пространства? На какви места сте играли, кои са били най-провокативни, как ги е възприемала публиката, създадохте ли си своя публика?
-Беше много интересно. С първото издание на ПроТекст стана съвсем ясно, че има нужда от нови пространства за театър. И има нужда от пространство за нов театър. Така че с ПроТекст ние поставихме фокус и на двете цели. Липсата на пространство и липсата на съвременен театър, на нова драматургия или недостатъчното й използване на сцените на държавните театри. При несценичните пространства, стана много интересно да работим с тях, защото те предлагат свои закони, с които ти трябва да се съобразиш. Тоест, ние търсихме подходящото пространство спрямо пиесата.  Въпросът беше, дали ще дойде публика в такива пространства, в които по принцип не се играе театър. Оказа се, че публиката е любопитна за това да види театър в нови места, така че „ПроТекст“ намери своята публика.
Междувременно контекстът се промени, ние вече имаме множество продукции зад гърба си, и в момента някак си за всички е ясно, че има нужда от нови пространства. Много по-голям е проблемът обаче, как се управляват тези пространства, дали се развиват устойчиво и защо във вече развитите пространства липстват подобни нови форми.Това за нас е също толкова важно. И може би затова „ПроТекст“ в последните си издания използва по-скоро театрални помещения, но ги третира по нов начин. Нетеатрален.Това са ни и последните пърформанси в ДНК. Където всъщност сцената никога не е била използвана като сцена. Само един път, в рамките на ПроТекст. Иначе, пространството е било въртяно по всякакви начини, във всякакви конфигурации с движения на публиката, движения на актьорите, движения на действието и т.н.


Не сме се отказали от нетаеатралните пространства, те развиват Site-specific формата, която за мене е изключително успешна и формата на пърформанс четенето. Сега са последните изигравания на продукцията „Добре дошли в България“,(последното беше на 19-и януари). На това представление всъщност му бяха планирани три изигравания, но днес  днес вече са над двадесет- както в България, така и в чужбина,а и то е правено за ПроТекст и е под формата на пърформанс -четене.
И именно в тази си форма „Добре дошли в България“ беше номиниран за театрални награди наред с останалите театрални постановки, което ни показва, че всъщност пърформанс четенето е една така да се каже, равностойна театрална форма.

Фотограф: Здравко Йончев

https://obache.bg/4975/4975/

Като че ли това бе важен спектакъл, по отношение на  припознаването ви от по-широк кръг публика и специалисти?
-Ами, всъщност, първият ни пробив, беше със „Праехидно“. Това беше също пиеса, специално създадена  в рамките на ПроТекст. За пръв път се представи като пърформанс-четене в Природонаучния музей. След това решихме да го направим като представление да се изрепетира нормално, а не за 5 дни, както е в случая с пърформанс-четенията. И всъщност тази пиеса после спечели награда за драматургия и за режисура.

Това за мен беше първият ни порбив, защото тя се играеше в нетрадиционно пространство- в судио за светлинен дизайн. И всъщност публиката отиваше в това студио и гледаше театър. И беше може би от първите site-specific  представления, което спечели награда, а не се играеше на театрална сцена. Големият парадокс беше, че когато спечелихме тази награда, ние вече нямахме средства, за да играем представлението. Така че, със спечелването на наградата казахме, че вече не го играем и не може да бъде виждано. Тогава се появи един ангел-спасител и един продуцент финансира още три изигравания.

Може би трябва за пояснение да кажем, как се работи по този начин- по проект, колко живот имат тези проекти, за разлика от спектаклите в традиционните театри?
-Много накратко, съвсем коректно можем да кажем, че ако цената за билета  в държавния театър е 10лв., би трябвало цената на билета за всеки спектакъл, продуциран от недържавна институция да бъде 35 лв. Тогава условията за работа на екипа или продуцента биха били равностойни, според настоящата нормативна уредба.  Но няма как да се прави конкуренция по този начин. Няма как да предлагаш два пъти и половина по-скъп билет и да те предпочетат. Освен ако не правиш диво шоу, в което всеки може да дръпне за косата (ако я имат), поне 3 медийни звезди. Но това вече не е точно театър. Е, разбира се, може да си просто 100 пъти по-добър. Може би  към това трябва да се стремим, не знам.

А какви  са шансовете за намиране на проекти и спонсори –благодетели ?
-Има малко, но има. Но каквито и да са спонсорствата, те не покриват всички разходи по създаването на един спектакъл нито пък по функционирането на театралната  компания, която го създава и която кандидадства за неговото  реализиране. Почти всички програми са съфинасиращи се, всъщност всички, които познавам. Те финансират част от разходите по създаването, но не финасират разпространението. Има отделни програми, които финансират част от разространието, но при всички случаи някак си при мен сметката май все не излиза на плюс.

Можем ли да кажем обаче, че като цяло българската  публика започва да припознава тази нова театрална среда, да се чувства свойски в нея?
-Ами аз бих казала, че българската публика е много подценявана от държавните театри в последните години.  Може би от това подценяване, тя някак си сама ограничава себе си и, имам чувството, че това ще доведе и до намаляване на посещаемостта. Има публика,  която вече не ходи на сцените на някои от държавните театри, защото не желае да глада същото, което гледа по телевизията. И аз я разбирам. Тази публика има нужда от друг вид театър, и смея да кажа, че така наречената свободна сцена, част от която е“36 маймуни“, нашите продукции отговарят именно тази потребност. Това е публика, която много внимателно подбира какво ще гледа чака следващия проект, сравнява, намира развитието, продължението в идеите,  което е чудесно. С годините, ние всъщност по някакъв начин сме си изградили публика, както и мрежа от партньори, с които си помагаме както и мрежа от артисти, с които работим с удоволствие.

Различията с традиционния театър са не само във формата, но и в съдържанието и езика, чрез който това съдържание се комуникира с тази нова публика?
 -Формата ни е различна в зависимост: от конкретния проект, ПроТекст е във формата- пърформанс-четене. Но иначе ние имаме и традиционни театрални спектакли, в които актьорите си учат текста, не го четат, играят на сцена в театрални зали, а имаме и няколко театрални инсталации.

Проблем ли е за актьорите да се откажат от традиционния начин на игра и как се справят с този нов език на театъра?
-Повечето актьори умеят да прилагат повече от една актьорска техника на сцената и така би следвало да бъде. В съвременния театър често има съчетаване на няколко типа актьорска игра в рамките дори на една постановка. Такъв е случаят с една от последните ми продукции – „Мовименто“. Там петте мини пиеси са на различни автори от различни страни и изискват различен тип театрални средства, различен тип актьорски и режисьорски подход. Именно това беше най-интересното за мен, за актьорите и останалите от екипа.

„Мовименто / Вариации“ (фотограф Здравко Йончев)

Постановката „Променяне“ доколко е и демонстрация на съчетаване- „надграждане“ на традиционния театър с възможностите на алтернативните форми?
-Не деля нещата на „традиционни“ и „алтернативни“, нито на нови и стари. Всеки текст или всяка идея за театрална или перформативна продукция носи със себе си въпроса за най-подходящата за нея форма, за да бъде изразено най-точно и комуникативно съдържанието. В този смисъл проектът „Променяне“ още от самата идея на Йоана Буковска-Давидова, която ме покани да работим заедно и да доразвием нейния първоначален замисъл, носеше вече в себе си използването на технологията за добавената реалност в театъра и на 3D мапинга. Търсеше се начин зрителите да могат да са активни, да се потопят и сами да усетят различните реалности, с които актьорът работи и които формират жизнения му опит. Актьорът живее не само собствения си живот, а и живота на всички персонажи, които играе по време на актьорската си кариера. И те си влияят помежду си. Това беше един от ключовете към формата, която избрахме за спектакъла „Променяне“.
 фотограф Здравко Йончев 

Искам да кажа, че ви интересуват  важни, злободневни теми, които директно поставяте и интерпретирате сякаш в диалог с публиката?
-Едно от моите убеждения е, че една от функциите на театъра е да образова, информира и да бъде спътник така да се каже, на критичното мислене. Да развива, а не да притъпява сетивата. Така че съм срещу затъпяващия театър, и каквато и да е форма на изкуството или културата от този род. По-скоро изкуството трябва да има образователна функция, да играе ролята на лечител. То помага, то лекува, то развива.

„Дом за овце и сънища“ (фотограф Ute Langkafel MAIFOTO).  

Срещата със Здрава Каменова е етап в развитието на на театралните ви търсения?
– Най-хубавото е, че вече след 4 проекта, ние все още искаме да сме заедно и чакаме  да се случи нещо следващо. В момента последното ни представление  е „Дом за овце и сънища“, който ще се играе на Фестивала за българска драматургия в Нов театър НДК на 29 януари. Съдбата на този спектакъл в момента отново е малко неясна-дали ще продължим да го играем в Червената къща, или някъде другаде. Но започваме да мислим за следващия си съвместен проект и се надявам да го реализираме или под формата на текст, или под формата на театрално представление.

Вероятно въпреки предизвикателството да търсите различни пространства, ви се иска да имате  свое пространство?
-О, да.
От какво зависи?
– Лично аз съм в асоциация „Топлоцентрала-4“ и ние работим от близо 5 години върху проекта „Топлоцентрала“, който е за създаване на център за съвременни изкуства на мястото на бившата топлоцентрала на НДК. Много се надявам това да се случи. Беше планирано в края на 2019-а да бъде финализиран ремонтът и да бъде оборудвана сградата. Много се надявам общината да спази този срок. Даже искам да съм убедена, че ще го спази, искам да бъда убедена, че нашата идея за създаването на такъв център така, както сме го мислили с много други артисти и мениджъри, не само български, но и международни, ще се развие по начина, който ние си представяме и по начина, от който има нужда нашия град.

Е, а дано, знаем, колко напред в усвояване на занемарени индустриални пространства са европейските столици, от което градската култура става жива, развиваща се, как тези  зони се превръщат в атрактивни културни центрове, които се превръщат в печеливша културна индустрия.
-Да постигат се много добри резултати. Това е нашата цел, а така могат да се измерят и резултатите от т.н. свободни творчески поректи.Това са проектите, които не са част от репертоара, не са част от държавната политика, а са инициирани от творци на базата на живота днес. Тук и сега. На това място.

Фотографи: Здравко Йончев:  „Мовименто / Вариации“ ,“Дом за овце и сънища“- Ute Langkafel MAIFOTO   

Коментари

comments