„СЪН ЗА ЩАСТИЕ“ – награда за късометражно кино на TMFF за декември 2018

0
1668

Режисьор: Ирина Величкова. С участието на: Стефка Янорова, Деян Донков, Пламен Димов, Катерина Тупарова, Вяра Табакова, Василена Винченцо, Павел Иванов. Продукция: Доли медия студио ЕООД

Ирина Величкова е познат и обичан в журналистическата и актьорската гилдия дългогодишен юрист. Работила е в БНТ, БНР, в Народния театър „Иван Вазов“, сега е юрист в Музикалния театър „Стефан Македонски“ /ДМБЦ/, издавала е списание „Авторско право“. Ирина изненада всички с неочакваното си решение да завърши режисура в НАТФИЗ. И ето, че дипломният й късометражен филм „Сън за щастие“ печели наградата за месец декември на TMFF` (The Monthly Film Festival) и ще се бори за класация и приза на годината.

Безспорна е рецензията на журито:
Има някои съдбовни срещи, които напълно променят нашата съдба, без значение колко нещастна е била. Късометражният филм „Сън за щастие“ говори за чудото на такива щастливи случайности, които ни позволяват да погледнем отвъд грозотата на ежедневната баналност, като ни дава вълнуващата възможност да станем герои на собствените си неповторими истории“.

Превишавайки границите на вътрешнореалистичен филм, този проект има специална атмосфера, която му придава определена нежност, освежаващ оптимизъм. Той тласка главните герои към модела на съвременния приказен герой. Без да претендира за създаване на силен психологически контекст, режисьорът Ирина Величкова издига изкуството като оръжие за борба със социалното зло. Героите на този късометражен филм са самородни характери. Тяхната  яркост и духовно богатство побеждават мизерията на бита, а филмът рисува една силна, но не сантиментална вдъхновяваща история за спасението и превъзмогването чрез красотата на изкуството да посветиш живота си на доброто“.
„Сън за щастие“ е фин късометражен филм, съвременна приказка и метафора за скритите гънки на добротата и пречистващата сила на изкуството. Сюжетът завладява с естествената чистота на любовта и нейното проявление.

За привидно изобретателната сложност на историята, за очарователната му меланхолична атмосфера, за красотата на героите, чиято сила надмогва мизерията на бита, както и за почти заразната чувствителност на кинематографския строеж, „Сън за щастие“ бе удостоен с наградата Филм на месеца в изданието на TMFF за декември 2018 г.

Срещаме се с Ирина, за да ни разкаже за успеха на това свое превъплъщение,  което е една осъществена мечта. Нещо като личен сбъднат сън. Както и за пенчославейковия ключ към фините струни на човешката душевност, които е успяла да задвижи чрез блестящото актьорско изпълнение на Стефка Янорова и Деян Донков.

Ирина, ти си утвърден юрист в областта на авторското право, кое обаче те провокира да прескочиш оттатък, в територията на самото творчество?
– Всъщност, първият спектакъл поставих на 13 години. Беше един откъс от „Под игото“ – „Радини вълнения“. В училището „Пею Яворов“ в Пловдив, където учех, заразени от патрона, живеехме с афинитет към литературата. Правеха се празници на художествената самодейност и на един такъв празник решихме да участва целият клас. Започнахме с „репетиции на маса“. Тогава, разбира се, не знаех че така се казва. Но бях убедена, че актьорите – моите съученици, трябва да са наясно с текста, не да го декламират наизуст, а да го осмислят, за да могат да го интерпретират. Така че истинското изживяване от режисирането получих тогава. По-късно, вместо да ходя на уроци по математика, за да се подготвям за елитна гимназия, в 7-и клас тайно ходех на допълнителни занимания по рисуване, но майка ми прекрати тази дейост. И когато влязох в 11-ти клас и трябваше да взема решение какво да кандидадствам, майка ми настоя за правото. Кандидадствах право но не ме приеха. Самонаказах се, като цяла година не си позволих нова дреха, ходех с ученическото си палто. Тогава, за да кандидадстваш наново, трябваше да си работил 8 месеца. И аз работих в една сладкарска работилница. Ставах в 5 часа. Хубавото беше, че по обяд работата приключваше, пастите се разнасяха по ученическите столове. Един ден казах, че ще ходя в библиотеката, метнах се на влака от гарата до ВИТИЗ, за да питам какво трябва, за да кандидадствам. С ученическото палто. Жената, на която попаднах, ме изгледа отгоре додолу и каза- „А, бе,момиченце, тука приемаме с едно висше образование.“ Направих кръгом, стиснах зъби и казах „Аз ще го изкарам това висше образование и пак ще дойда“.
Първото ми работно място като юрист беше Съюзът на филмовите дейци. Тогава излезе и Законът за авторското право и сродните му права. В Университета старият закон се учеше факултативно, така че сега ми стана интересно и любопитно и направих едно предложение на тогавашния председател на Съюза Христо Тотев, да направим едно сдружение авторите на филми и заедно с Веселин Бранев, Радослав Спасов и др. Учредихме дружество  Филмаутор, което и до ден днешен съществува и надявам се, е в полза на авторите. Авторското право беше пресечната точка на това, което съм искала и това, което правя. Човек май не може да си избяга от съдбата. Когато работех в Народния театър и веднъж обсъждахме спектакъл, колежка ме предизвика. „Ти защо не вземеш да да завърши режисура, а аз отговорих. „А ти защо не завършиш право?“ Така, почти на бас стана. Аз завърших режисура, но тя така и не завърши право.

Как избра сценария?
– Проф. Дочо Боджаков ми предложи няколко учебни сценария.  Отначало не можах да избера нито един, но на другия ден един от тях ми се върна в главата – по разказа на Чехов „Анюта“, като първообраз. Иначе действието се развиваше в едни панелки, символ на мрачния соц, който ни е изкривил душите и което ми идва в повече, защото мизерията има много лица и не е необходимо непременно да се случва в панелния блок. Но предложих на професора да поработя върху този сценарий. И още на първото четене, професорът каза. „Така се пише“.

 Чеховското, обаче, е останало.
– Давам си си сметка, всъщност, че аз съм един „чеховист“ в киното. И ако трябва сега да си търся сценарист, Чехов е моят сценарист, но, за съжаление, сме се разминали във времето. Близо 100 години.

Как работеше с актьорите?
– С Деян Донков се познавахме от Народния театър и той се съгласи, докато Стефка Янорова не я познавах предварително, но като й дадох сценария, на сутринта тя каза:„Аз участвам“.

И резултатът е факт. Какво представлява фестивалът TMFF?
The Momthly Film Festival  е само онлайн. Ситуиран е в Глазгоу. През август месец на техен партньорски фестивал се правят публични прожекции в Лондон и се излъчва победителят.
https://tmff.net/reviews/dream-for-happiness/
Ирина:
Отврям една скоба: Късометражните филми трудно стигат до публиката. В България няма платформа, на която да могат да се гледат. Същевременно има около 3000 фестивала само за късометражни филми и има сайтове, на които да се гледат.
Така че, за мен е голяма награда. За месец декември 2018 г. филмът има три награди – за най-добър филм, най-добър режисьор и най-добра актриса – Стефка Янорова. Има и номинация за сценарий. За мен е постижение – филмът е учебен, правен без бюджет, снимахме във Факултета по приложни изкуства, в стола на НАТФИЗ и в дома на художничката Юлиана Найман, която, общо взето, ни осинови с оператора.

С какво работата с актьорите, двама забележителни творци, дообогати замисъла?
– Това, което разбрах е, че работата на режисьора е да поставя актьора в  необходимата среда и ситуация и тогава актьорът може да прави всичко….
На мен ми беше интересно как тези личности, тези титани, се напасват така, че да се получи химията помежду им, която, вярвам, се вижда и във филма. На първата среща помежду им те си задаваха някакви лежерни въпроси, водеха едва ли не small talk разговор. Но беше по-интересно да видиш как другият слуша и как отговаря. Сякаш за да улови  вълните на чувствителността на другия. Това беше една седмица преди снимките, а на снимките нямах никакъв проблем. Тъй като операторът е много млад, дълго трябваше да си подготвя сцените, но  нито звук, нито дума не казаха двамата. С разбиране и търпимост използваха времето да си преговарят текста.

-Изненада ли те оценката на журито?
– За мен е важна тази награда, защото, въпреки езиковата бариер – да, има субтитри на английски, но хората са разбрали за какво става дума. Нещата извън буквалното възприемане. Което означава, на филмов език, че сюжетът „говори“.
Което за мен е най-важното. Докато работехме, не съм се претеснявала, че няма да се получи, всичко се получи на един дъх.

Да се върнем на заглавието „Сън за щастие“ – то е реверанс към търсенето на онова мечтано неосъществимо, „където ме с милувка чака на мойто щастие сънят.“ Постижима ли е мечтата?

– Аз търсех по-скоро нещо, което да ми е близко, сетих се за това стихотворение, защото крайно щастие няма, по-силна е  мечтата, тя преражда човека.

 

Сценарий: Ирина Величкова
Режисьор: Ирина Величкова
Оператор: Иван Илчев
Музика: Стефан Белев

Продукция: Доли медия студио ЕООД

Коментари

comments