СПОДЕЛЕНО В МРЕЖАТА: ИСТОРИЯТА, ЗА КОЯТО НЕ СЕ ПИШЕ: проф. Лилия Илиева за книгата на проф.Антони Стоилов

0
350

Мнозинството противници на мрежовото споделяне и обмен на информация в фейсбук смятат, че там не е място за задълбочена интелектуална мисъл и компетентно мнение. Тъкмо напротив обаче, точно там можеш да научиш много нови неща за книги, автори и събития останали извън фокуса на традиционните медии, да попълниш бели полета от знание, които се надграждат в диалог. Както в случая с книгата на проф. Антони Стоилов, издадена от великотърновското издателство, „Фабер“, която отваря очите ни за оная част от историята, която все не ще да влезне в учебниците. Тази, на комунистическото ни минало.Така, както се е случвала и то не в София. Във фейсбук тази история излиза от страниците на конкретната книга и чрез коментарите на хората дъполва истината за времето.

Проф. Лилия Илиева:

В края на 2018 г. проф. Антони Стоилов издаде нов роман. Тъй като авторът беше така любезен да ми го изпрати, лесно се сдобих с него и бързо го прочетох. Не само по тази причина обаче се чувствам морално задължена да кажа нещо за книгата (може би – не само тук, в неформалното общуване).
От падането на „великия вожд“, „смелия кормчия“ и т.н. (др. Тодор Живков или – както ми е известен още от детските ми години – Бай Тошо) измина достатъчно време, за да се забрави в какво мръсно блато бяхме принудени да съществуваме. Младите хора въобще пък не са запознати с прелестите на тогавашната реалност и си мислят навярно, че всеки, на който не му харесва, може лесно да се спаси, като замине за чужбина, каквато възможност имат те. По времето на Бай Тошо хората не само че нямаха тази възможност, но и в граничните райони на страната не можеха да отидат свободно (за да не се изкушат да избягат зад границата, която се охраняваше строго и свирепо – не защото някой искаше да нахлуе в страната, а защото хорарта искаха да я напуснат). В Петрич или в Чипровци не можеше да се отиде без „граничен лист“ – документ за разрешение, издаден от МВР.

Днес дори добросъвестни хора пишат неверни неща за това време просто защото не го познават и работят с „документи“. А какви са документите? Когато „незабравимата“ Людмила се спомина, бяхме на работа – преглеждахме кандидат-студентски работи. По нареждане на партийните власти за комисията беше донесен телевизор, та да не пропуснем историческия момент в нагледните му подробности. Вечерта се загледахме в новините. Дълго се изреждаха титлите, присъдени на Людмила от т.нар. народна власт – „Беззаветно преданата дъщеря на народа“ и подобни клишета. По някое време обаче се мина към конкретни титли: „доктор на Университета в Оксфорд“! „Доктор на Университета в Кеймбридж“! Смайващо и нямащо нищо общо с истината. Само се ако днес някой „изследовател“ прегледа същите кадри (които вероятно се пазят ), като нищо ще ги вземе за чиста монета. Убедена съм, след като прочетох в интернет изследване на млада дама за ораторското майсторство на Людмила, като изводът на дамичката беше, че тя е била добър оратор!? Всеки, който е случаш поне десет минути несвързаните й пелтечения, гарнирани с неприятен стържещ тембър, знае какъв „оратор“ беше тя. Но с величието й днес се занимават и хора, които никога не са я слушали.

Затова тази книга като тематика се реализира днес в една огромна празнина: пълната липса на знание за реалността от 70-те и главно – на 80-те години на ХХ век, когато някои сме имали нещастието да се опитваме да постигнем нормален начин на живот. Колкото и да е странно, по време на самия тоталитаризъм (у нас – бай-тошовизъм) излизаха книги, които го показваха по метафоричен начин, но го показваха. Още през 1976 г. си купих първата книга на Евгени Кузманов, където има една страхотна новела -Мухите“. Много добре предава бай-тошовизма. Преди време се опитах да убедя един млад човек да напише филмов сценарий по нея (убедена съм, че би се получило нещо изключително), но в крайна сметка сценаристът се отказа, просто заяви „Не познавам тоталитаризма“. И това е абсолютно вярно. Хората вече не познават тоталитаризма. Внушава им се, че той се е изразявал в липсата на банани и портокали (основна храна на някои маймуни, но съвсем не насъщна храна на българите). Един „разобличител“ дори ходил да изнася лекция за тоталитаризма пред дечицата и се оплакал, че когато видял в магазин банани и портокали, не му продали от тях и казали „Те са за другаря Елцин“! Въпросният (който впрочем не е и страдал от липси на каквото и да било), дори не знае, че Елцин беше вожд СЛЕД падането на системата.

Друга метафорична картина на тоталитаризма е книгата на Евгели Кувманов „Чайки далеч от брега“, която беше практически иззета от книжарниците. Случайно я открих в една благоевградска книжарница и редовно я изкупувах (не повече от 3 екземпляра на едно посещение, за да не бие на очи и да я приберат), но така и не можах да обясна на Антони Стоилов тогава коя точ(но е тази книжарница. Не помня друг да се е интересувал от нея, макар че подарих екземпляри на много хора и е възможно да не съм оставила за себе си.

Така че бай-тошовизмът трябва да се познава, за да не ни се стовари отново на главите! А на практика книгата на Антони Стоилов „Червена жътва“ е роман, който прави точно това.

Сюжетът е добре построен, съдържа обрати и дори – криминална интрига. На някой може да му се стори, че убийството на главния герой от криминални типове, които не знаят кого убиват, но са им платили нещо за това, е пресилен момент. Но аз лично знам човек, когото са целели с металически лагер от високите етажи на някогашния „Бар Зидар“ (или кафене „Строител“) в Благоевград и който се е разминал със смъртта благодарение на едно закъснение от секунда-две, когато е излизал от вратата. Естествено, разминал се е с „нещастен случай“ и „лош късмет“, „никой“ не го е целел, за да го убива! Така че и този момент в сюжета никак не ми се струва нереалистичен.

Като препоръчвам книгата, ще кажа и че в чисто художествено отношение виждам нейните слабости (например, в изграждането на образите). Но това е нищо в сравнение с достойнствата й, а обстановката, в която излиза (пропаганда на „прелестите“ на миналото и желание за реставрация) тя ми се струва просто скъпоценност.

Професор Антони Стоилов е дългогодишен декан на факултета по лингвистика в Югозападния университет.
Сюжетът:
Годините непосредствено преди преврата от 1989 г. Петима приятели завършват университета и заедно поставят в Базата началото на трудовия си път. Предстои първата им среща с партията. А тя, с ужасяващата си мощ, е способна да променя житейски пътища и унищожава човешки съдби, да бди над завоеванията на своите предани функционери и да подготвя трансформирането на политическата им власт в икономическа за идващото ново време след ноември 1989 г. Роман за чистите мечти и униженото достойнство, за пътя към успеха и стойността на собствения избор в приятелството, любовта и професионалната кариера.

Някои от коментарите:

Недялка Камбурова:  Благодаря Ви много, проф. Илиева! С огромно любопитство ще започна търсенето на книгата и се надявам още в Стара Загора да я намеря. Наистина за този период (по точно двата) на България НЕ СЕ ПИШЕ…Аз поне съм чувала за по-стария от дядото на мъжа ми, който заради избора си на кмет преди въстанието е бил в лагер преди 1944г. Не подизирах, че и за Чипровци е бил нужен открит лист! А за тези банани и портокали ми е обидно също! Вторите пък от 1980-та не бяха и дефицитни — имах вече дете и му купувах, поне в Стара Загора. Още веднъж благодаря!

Весела Николаева: За всяка погранична зона, а за да се живее там – трябва одобрение. В по-ранен период мнозина, набедени за „врагове“ или просто за опасни елементи, са изселени от Видин, Белоградчик, Кюстендил… Мислех, че само южната граница е била толкова охранявана. 
До Белоградчк е имало каменни ограждения край пътя, през които бързо може да се барикадират шосета. Мнозина са изпращани към вътрешността, а по-опасните на Североизток, към Добруджа и Лудогорието. Куриозното е, че в няколко художествени произведения и филми се казва за „заточение“ в Северозапада, а всъщност точно заради Югославия там не е трябвало да има подозрителни хора
проф. Антони Стоилов:Проф. Илиева, благодаря за добрите думи. А за съдбата на един от героите – по-възрастните жители на Благоевград добре си спомнят как определени хора случайно се „напиваха“ безпаметно и „заспиваха“ точно, ама точно върху жп линията на влака Сф – Бл-д буквално минути преди той да мине между града и тогавашния квартал Грамада.
  •  

Коментари

comments