ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ СЪРЦЕВИНАТА. ОДА ЖОН –  Ретроспективна изложба

0
207
09_Oda_Jaune

„Коя е Ода Жон ?“отговор на този въпрос търси германската режисьорка Камила Пфефер, чийто документален филм, представен на Берлинаре, можем да гледаме на 1-ви декември в НХГ-Двореца. Експозицията на художничката под надслов „Сърцевина“  обаче, можем вече да видим в Националната галерия от 22.11 до13.1 2019г.

Каква е сърцевината на нещата, която се стреми да разкрие за света и себе си Михаела Дановска, с псевдоним Ода Жон,* носител на наградата Пиер Карден за живопис, завършила в Германия, живееща във Франция.?

Ако човек съпостави шокиращото въздействие на нейните картини, с разсъдъчното и изчистено откъм поза говорене и присъствие на Ода Жон, от която се излъчва някаква омекотяваща, смирена топлина и човечност, може да разчете посланието на нейното творчество.

Нищо не е черно и бяло, добро и лошо, сърцевината е в безбройните нюанси.“Казва тя.

Картините й са  предизвикателни и смущаващи-виждаме трансформирани човешки тела, необичайни животински присъствия, оголена плът, кървящи вътрешни органи в странни пластични композиции, които обаче са  ресъздадени с финия рисунък заимстван от иконописта и старите майстори, потопени   в светли товове, картините по особен начин  изглеждат поетично-изящни, сякаш обгърнати в съпричастие и разбиране.
Тя казва, че рисува не от натура, а намира своите образи в Интернет. И сякаш търси терапия и лек   преситеното ни октъм  образи на агресия и насилие подсъзнание.

Доста неща изиграха роля да тръгна по този път.“ Казва Ода Жон.
Но всичко започва тук, в  България. Имах много хубаво детство много щастливо, което нося, където и да отида. Бях на десет години, когато се случи промяната, 89-та, когато имах този късмет, да изживея прелом. Едно минало, което си отива и една нова свобода, едно чувство на еуфория, последвано от много драстични контрасти. Едно хубаво време на очаквания, което премина в едни тежки години.. Тогава семейството ми отиде в Германия, беше войната с Югославия, не се знаеше какво ще се случи.“

Но моето образование започва тука, в художествената гимназия, за което съм много благодарна, защото получих една основа, една база, една техника, която ми позволи в последствие да правя това, което искам. За тази техника  благодаря на българската школа. Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев,школа, която много ценя, и която, за съжаление,  не е много позната…   Но се питвам се да я популяризирам.“

„И още нещо, което много ми повлия- това бяха българските икони. Много време съм прекарвала с тях, много съм ги наблюдавала по причина, че семейството ми е вярващо, а и защото беше забранено да се вярва.Тези лица, тези очи които имат огромна  енергия, бяха нещо много важно за мене защото  разбрах каква сила може да носи образът, какво послание на надежда на вяра на любов, може да бъде.“

Започвам със идеи, които се променят в процеса на работа. Нямам подготовка преди това с рисунки, с текст, концепции  понякога се разделям с много от нещата..Срещата с платното ,с чистото пространство, в момента, когато е бяло пред теб е моментът, в който си казваш „всичко е възможно.Аз събирам, търся сърцевината търся реалното, като рисунка, като материал, от който започвам и развивам нещо, което чувствам.“

И към най-тежката тема подхождам с едно желание за разбиране, без желание за осъждане, без желание на противопоставяне бяло-черно, за мене няма чисто бяло и черно. Ако мислим живота, бялото и черното са преди преди и след, така че се аз движа в безкрайните възможности и нюанси на човеката душа, на нашето време което според мене е изключително богато и много сюрреалистично. Много повече, от тогава, когато сюрреализмът е възникнал.“

 

Ужасявам се и се изненадвам на това, което реалността  ми дава, животът по себе си, не намирам нищо за даденост и за нормално. Няма нищо нормално какво значи нормалност? Мисля, че и най-тежките неща, с които се сблъсквам в нашето време като събития, опитвам се да погледна съвсем фронтално и да мина през тях, но не като    бягство, не потапяйки се в съня, а по скоро  като поглед  през тези теми, поглед между добро и лошо, минало и бъдеще...“

Моите портрети са чисто дигитални. Никога не рисувам от натура, хора които познавам. Защото смятам, че познанството би ми ограничило свободата и  не бих могла да го подложа на трансформациите, които изобрязявам. Почитам анонимността  и се възползвам от Интернет. Там има море от образи..
„Акварелът е нещо което е много важно за мене. Защото е нещо много различно от живописта като техника. Има една бързина, с която се случва, няма дъх, няма мръдване на четката, което да не се отразява отпечатва, и това е много честно изкуство, един миг който нищо не можеш да промениш. В живописта месеци работиш, променяш.. търсиш, а там всичко е на мига.“

 

Завръщането на Ода Жон в България в търсене на сърцевината, е свързано и с един друг предизвикателен проект, който осъществява заедно с куратурката Надежда Джонева. Нейна скулптура обикаля страната и се появява на най-неочаквани, необявени места. Самото име на скулптурата, която е по една картина, изложена в глерията, е показателно за смисъла на тази обиколка.

Скулптората  „Прегръдката“, донякъде вдъхновена от  Микеланджело, има структурата на Пиета, но не е пиета, „а е прегръдка между двама, опитах се да материализирам една обич между всички възможни- майчинство, мъж и жена, силен и слаб..  Тя  тя не е край, а начало“ казва авторката

.Композицията от двепреплетени тела съдържа в себе си осмица -символът на вечността и безкрайното, носи посланието на непобедимата човешка любов. Идеята е да  бъде представена на пет специално подбрани места из България. „Моето желание е тази скулптура да остане завинаги в България. И там, където намери своето място, да не е затворена, а да вижда небето. Да живее между земята и небето“

 

Пътуването на „Прегръдката“ започна в началото на септември от Варвара, премина през мини „Каолин“, сега скулптурата е на Вазовата пътека, скоро ще наближи София. На 1-ви декември скулптурата ще бъде поставена в градинския рай във „Врана“ в присъствието на своята авторка.  Петата финална локация все още се пази в тайна.

*Нейни творби са част от международни обществени и лични колекции, между които: Национален фонд за съвременно изкуство (FNAC) Франция; фондация „Антоан дьо Галбер” (La maison rouge), Париж, Франция; фондация „Франсе” (Francès Foundation), Санлис, Франция; Център на изкуствата (Maison particulière), Брюксел, Белгия; колекция BOROS, Берлин, Германия; колекция JP Morgan Chase&Co, Ню Йорк, САЩ. Има над 40 самостоятелни и общи изложби в Европа, между които в Музея „Лудвиг“ (Ludwig Museum), Кьолн, Германия; Музея „Фелисиан Ропс“ (Felician Rops Museum), Намур, Белгия; фондация „Мудима“ (Mudima Foundation), Милано, Италия; Mu.ZEE, Остенд, Белгия.

 

Коментари

comments